– Е, как сте там, отвъд оградата? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

– И аз все още не мога да си обясня как сме? – отвърнах.

– О, ще си обясниш ти, ще си обясниш и хоро ще играеш! – рязко изкомандва той.

– Не може ли поне веднъж да ми спестиш отвратителния си хумор?! – кипнах.

Изгледа ме с миролюбивите си кучешки очи:

– Добре, извинявай, не се стърпях! Какво толкова има за обяснение?! Нима с вас се е случило нещо ново, нещо неочаквано? И друг път съм ти казвал, че човек не прави избора си в един ден. Той просто изразява това, което е станал, чрез многобройните си избори за нещата, които са по-важни от политиката…

– Пак с твоите философии. Опитай да си по-конкретен.

– Нима не разбираш? Вие приличате на хора, които всяка сутрин се събуждат, за да преживеят един и същи ден. И го правят по идентичен начин.

– Като в някакъв треторазряден американски филм… – изстрелях машинално.

– Не знам, аз не съм почитател на филмите! Чрез тях все се криете от реалността!

– Ох, Ушакис! Разговорът ни заприлича на словесен лабиринт! Кажи каква е реалността, нали в това е въпросът!

– Реалността? Вие извършвате поредния мирен преход от „Ще го направя, каквото и да ми кажеш!“ до „Моля?! Аз пък какво съм виновен!“ Това е всичко. Или казано иначе, започва строежът на магистралата от решителното лекомислие до фанатичното непокаяние. А сега опитай да си спомниш колко пъти вече сте изграждали такива лъжливи пътища. Минавали сте по тях, после сте ги разрушавали, за да ги построите отново. Предполагам, че е болезнено… Но е удивителна упоритостта ви. Вашата наивна безпаметна упоритост…

Замълчахме.

– И сега какво предстои? – пророних глухо.

– О, нищо особено! Предстои да изживеете отново своя единствен ден, възхителен в своите дребни детайли. И да се надявате, че няма да ви е последният… Може би утре ще дойдат нови герои, които отново да ви го донесат…

– Звучи зловещо! Има ли надежда за нещо друго?

Добрият Ушакис… Гледа ме дълго, сякаш се опитваше да ме стопли с усмивката си.

– Разбира се, че има! Вие сте още живи! Станете други и денят ще стане друг. Но вие си представяте надеждата като рекламен продукт на ресторант за бързо хранене. Някой да ви я сготви, да я увие в мазна хартийка и с усмивка на лице да ви помоли да опитате дали е вкусна. А вие с триста зора да се съгласите… Не, така няма да стане! В това е въпросът, какво сте готови да пожертвате заради надеждата? И какво сте готови да изоставите?