Помните ли котарака Леополд и неговия апел – ребята, давайте жить дружно? Като малък се дразнех на особения му стил на нарисуване, но днес си го спомням много отчетливо. Котаракът е от ония, дето винаги са доволни и щастливи. Мишките като типични мишки (не животните, а метафората) са все на терсене и всичко им пречи, срещал съм такива… Едно християнско анимационно филмче насред соцреализма беше това. Двамата гадняри не можеха да разберат какво им предлага Леополд. Те просто бяха друг разред и вид хора, те бяха обикновени мишки.
Хубавото на филмчето (като на всяко добро произведение) е, че можеш да го възприемеш по различни начини. От една страна Леополд може да бъде разбран не като добряк и свестен тип, а като хлъзгав и лигав интелигент, който предлага на хулиганите, които са примерно някакви си там провинциалисти, да живеят задружно. Ама може ли някой като Леополд – ама че гейско име – когото можем да зачислим към сектата на шалчетата, никъде не се появява без своята помпозна панделка на врата, и някои като двамата рушители на обществения ред да живеят задружно?
В този риторичен въпрос се съдържа обаче и скрита информация. Да, може да живеят задружно – обаче какво им предлага интелигентът точно? Да се откажат от какво? Интелигентът иска просто заради своето спокойствие да бъде приятел с простолюдието. Или интелигентът е прозрял, че не е толкова важно кой какъв е, по-важно е да има компромис, за да бъдат спрени всички терористични актове. (Такива са не само бомбите, но и всички останали видове войни по всички фронтове и най-вече пропагандата.)
Едно време вярвах в добротата на котарака Леополд. Не съм и предполагал какво следва, защото шалчето му тогава не ми се струваше съмнително. Не съм си и помислял, че може да дойде ден като днешния. Наивник бях. И все още съм си, това не се променя.
Вижте сега, колкото и да ми се правят на котарака Леополд разни хора, не мога да възприема техните богохулства. Тези богохулства ме обиждат и натъжават. На стената у дома съм си сложил портрети на свои приятели. Имат ореоли около главата си. Моля ги да ми съдействат в молитвата. Да се застъпят за мене. За такива съкровени неща. И те като приятели ме приемат съвсем сърдечно и отворено. И изведнъж прочитам и чувам хули по техен адрес. Как да реагирам?
Хулят и светогорските монаси, които видях с ето тези две очи и които ден и нощ живеят с молитва за мен и за вас… И именно хулителите се правят на Леополд – хайде да живеем задружно.
Няма как да стане. Пише го даже в Псалтира. Псалом 138.
Това е положението, момчета и момичета. Все по-зле ще става и не защото аз искам така, а защото просто така се получава. И не се кефя, както може да ме обвинят. Не. Тъжно ми е и ми е жал. Но не зависи от мен. Не изпитвам задоволство от липсата на задружност. И всъщност предпочитам първоначалната интерпретация на анимационното филмче. Котаракът е човек, у когото има смирение и спокойствие. А мишките са си мишки. И изключително рядко и почти невъзможно е за тях да го изкарат от равновесие.