– Е, как си, младеж? – подвикна ми още отдалеч моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

Инстинктивно прокарах пръсти през побелялата си коса и отговорих нервно: 

– Пак ли започваш с глупавото си чувство за хумор? 

Опули се на агресивния ми тон: 

– Ако броим съразмерно кучешките и човешките години, аз съм по-голям от теб. А и исках да ти направя комплимент. Видя ми се по-умно начало на разговора ни от това да те питам пак как сте там, отвъд оградата… 

– Защо? Не те ли интересува вече как сме? – продължих все така кисело. 

– Мисля, че знам как сте… А и въпросът не е в това какво аз ще науча за вас, а какво вие знаете за себе си… 

– Намекваш, че трябва да знаем нещо, което според теб не знаем, така ли? 

Придоби сериозна физиономия и помълча, както прави обикновено преди да каже нещо, което счита за важно. Не разбирам защо винаги постъпва така… Съсредоточава ли се? Преговаря наум, за да е сигурен ли? Моли ли се? Както и да е… Накрая промълви: 

– Да, това намеквам… Знаеш ли кога човек става стар? 

Виж го ти… Това пък изобщо не бях очаквал. 

– Да… – заекнах. – Предполагам, когато навърши определена възраст, а косата му побелее…

Поклати глава разочаровано:

– Мислех те за по-умен! Спомни си житието на великия саровски преподобен. Веднъж едни деца били при него, а после попитали майките си: “Отец Серафим е дете като нас, нищо че изглежда като възрастен, нали?” И Сам Спасителят казва на хората: “Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.” Тоест, да бъдат чисти, свежи, простодушни… Не, остаряването не е въпрос на години. Има нещо друго тук. И именно него не разбирате. 

– И би ли ме осветлил кое е това нещо? – давам си сметка, че днес се държах грубичко с него. Но той никак не обръщаше внимание. Истински приятел…

– Ще ти кажа за нещо, което се намира малко зад очевидното. В младия човек има известно колебание относно собствените му възможности. Има някакъв срам от своето несъвършенство. Разбира се, той всячески се старае да го прикрие, но така или иначе то си е там… Докато започне да остарява… Това става, когато неговата нравственост започне да преяжда с високи оценки за себе си. Преяжда до доволство и самоувереност. До образуване на шкебе и двойна брадичка… Разбра ли? Когато нравствеността му придобие шкембе и двойна брадичка, човекът вече е стар. А не когато косата му побелее. 

– Хм… Не мисля, че този път ме убеди. Обикновено за младите хора казват, че морето им е до колене. А старите знаят, че е дълбоко…

Ушакис се усмихна: 

– Неее, това е за храбростта, за лекомислието… А аз говоря за егоцентризма. Младите хора питат, за да научат. Те са жадни за развитие. Имат нужда от учители. Спомни си авва Зосима, когото всички считали за съвършен монах, а той тръгнал из пустинята да търси пример, от който да се настави. И открил св. Мария Египетска. А сега си спомни колко хлапета минаха покрай теб и колко бързо помъдряха, така че и дума вече не можеш да им кажеш. Нещо повече – те ще ти казват на теб как е правилно да живееш. Мислят, че с едно подсмъркване са вдишали всичкото познание на света и сега им остава само да го издишат в полза на другите. И то ходейки важно… И тук (на гробищата) идват… И тук ходят важно… Не ги е срам не само от бащите им, не ги е срам от дядовците им, не ги е срам дори и от покойниците. Ако можеха да възкръснат мъртвите, и на тях биха казали как да живеят. Не знам какво правите там, зад оградата. Но много от младите хора, които виждам, са просто едни стари хлапета. Плаша се, като си помисля какви са тези, които не идват. Иначе… За храбри – храбри са. И морето им е до колене. Младежко дръзновение и старческо неразкаяние са трагична комбинация. 

Наведох глава. 

– Стува ми се, че този път разбрах всичко… 

Погледна ме изпитателно и допълни: 

– Все още не съм казал всичко. Вътрешното стареене си има фази. Самодоволният егоизъм градира. Той се намира в непрекъсната конкуренция със себеподобните си. Така расте. От една страна има врагове, които да счита за виновни за неуредиците около себе си. А от друга, подхранва усещането за собствената си невинност в сравнение с тях. Така си минава времето, докато старостта прерастне в морална катастрофа. Това става само при конкретни (исторически) обстоятелства… Но такива обстоятелства има често… 

– Обясни ми още, не съм сигурен какво имаш предвид… – от агресивното ми поведение не бе останала и сянка. 

– Добре, ще ти дам пример! Има ли хора, които не те харесват и ти не харесваш? Не лично, а по-скоро концептуално… 

– Всеки си има такива хора…

– Да, така е! Ако сега можеше да се върне на власт другарят Ленин. Само за малко… И тези, които не те харесват и ти не харесваш, попаднат в ръцете му… Мръсниците ще си намерят майстора. Най-после! Знаеш какво би направил той с тях, нали? Ще си платят за всичко… Е, ти и другарят Ленин не харесваш. Но този път си готов да си затвориш очите, защото ще свърши нещо, за което си копнял… Сега разбра ли? 

– Но аз… 

– Не те питам ти би ли се чувствал така! Тук трябва личен отговор пред себе си и пред Бога. Ще завърша с това, че християнинът винаги е млад. И се моли дори за враговете си. Желае им добро. И не желае Ленин, нито би си затворил очите в момент на нега от внезпното му завръщане. А общество от нравствено стари хора не бива да бъде наричано християнско. То има една единствена религия или дори идеология – вероизповеданието на самолюбивия реваншизъм. 

Не знаех какво да кажа… Накрая все пак събрах сили: 

– Като се прибера, ще напиша всичко, което ми каза. Хората отвъд оградата имат нужда от тези думи. През последните месеци все повтаряха, че искат да ги управляват млади хора…

В очите на гробищния аристократ се появи притеснение:

– Знаеш ли… Я по-добре нищо не пиши! И без това няма да разберат! – подхвърли. 

– Ще видим! – махнах с ръка за довиждане. 

Той погледа  малко след мен. Чух го да вика: 

– Обаждай се често, за да знам, че си добре… Мисля те…

Останалата част от думите си промърмори по-тихо, чух го само заради острия си слух: 

– Защото страшен е ентусиазмът на старите хора. Те нямат какво да губят. Знаят, че притежават само този момент и скоро след него ще умрат.