По време на Великопостното богослужение многократно се казва една молитва на св. Ефрем Сирин. И докато свещеникът я произнася се правят три земни поклона…
Но първо да си спомним какво беше Велик пост. Пост: “Няма болест.” Пост: “Стойте си вкъщи!” Пост: “Вахiните спасяват живот, спаси и ти или умри!” Пост: “Оставка!” Пост-снимка: юмруче! Пост-снимка: ковчези и жито на жълтите павета, вуду пипъл, меджик пипъл! Пост: “Ай лов ю Джон Траволта!” Пост и война! Пост и справедлива омраза! Пост и “Да ги свършваме – или ние тях, или те нас!” Всички пишем Велики постове в социалните мрежи! Те са нашите Велики пости, в тях се учим да обезсмисляме думите и времето, в което се изговарят.
“Защо удряш въздуха и тичаш напразно? – пита св. Йоан Златоуст. – Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те!”
Кой се спасява чрез това, което постоянно пишем, говорим, гледаме, споделяме? (Имам предвид, освен егото ни.) Кой става по-добър? Какво се променя? Кои сме ние, християните? Как трябваше да живеем и как да общуваме? Какво пише в Евангелието по тези въпроси?
“Господи, Владико на моя живот…” – така започва молитвата на св. Ефрем. Но, ако Бог е Господар на живота ти, няма ли да се интересуваш от това, което ти говори? Няма ли да четеш Свещеното Писание поне толкова, колкото фейсбука на любимия си партиен хитрец? Ама, той коментирал актуалните теми… Сякаш че Библията не е актуална, все едно не обяснява случващото се в наши дни! Напротив, именно в нея и само в нея са отговорите на това защо се сипе огън от небето, а братя се убиват един друг. Само дето… Тези отговори не ни изнасят.
“…Дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие не ми давай…” – така продължава молитвата. Великият пост е заради Господа! Той стои в края му Разпънат и Възкръснал, очакващ да намерим и последваме смисъла на живота си. Но това е труд, противоположен на обичайното ни вечерно състояние. Хапваме, стане ни тежко (на стомаха, не на душата) и хайде на телефона. Хем да се разсъним, хем да разгромим мировите несправедливости. Ако ни бяха послушали, ако ни бяха дали власт на нас, досега… Следва тържеството на празните думи! Толкова енергични, че за молитва не остава време. Е, сега е пост, може да се каже: “Отче наш…” и още една или две. Избърбориш ги набързо и не помниш какво си изрекъл. Щото не говориш с Владиката на живота си, а Му плащаш данък. Или като да е оставил мръсни чинии и по инерция трябва да ги изминеш. Така и молитвата става празнословие. И после хайде пак на телефона. За последни 5 минути преди “лека нощ”. Тия 5 минути са още два часа празни приказки. На сутринта ти се спи, дума да не става за молитва. И така си върви Супер Великият ни пост!
“…Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.” – продължава молитвата. Четири тежки думи: “целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов.” Премерете своите думи с тях. И помислете, наистина ли искате Бог да ни ги даде? Защото, ако ги имахме, много от нещата, които говорим, ще попаднат под присъда. Неее, за нас това е просто православен протокол. Казва се “дарувай”, ма не ги щем. Искаме си “справедливия” хейт, нецеломъдрените подхвърляния, меметата и колажите. Ако можехме, щяхме да изпросим от Бога дар за огнено слово на осъждане, като на пророците, но оцветено със съвременни мръсотийки. И това за добро, разбира се, за добро, за да се оправи отново всичко и да тръгне като преди купонът… Ах, колко жалко, че думите ни са така посредствени, че в тях няма и капка талант от този на св. Ефрем…
А още по-подтискащо е, че молитвата му завършва така: “Да, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки веков.” Тук е най-тъжната констатация за нас! След като се изправим от последния поклон, ще трябва да протегнем ръка и да дадем на Царя списък с християни, които отказваме да са ни братя и имаме намерение да продължим да ги осъждаме и ненавиждаме. Направо чувам как някой ми казва, че ние всъщност не мразим злите хора, а тяхното зло! Добре, така трябва! Колко го мразим? Дотолкова, че да ни накара да се молим? Дотолкова, че да видим злото в себе си и да се покаем? Неее, покаянието е за фанатиците, ние просто пускаме гневни постове през поста. И така се мислим за нормални.
Монтьорът разбира какво не е наред в автомобила, който му карат, само по шума на двигателя, докато паркира. А свещеникът знае как върви молитвата, само докато гледа общата ФБ-стена. И двамата не са прозорливи, просто това им е работата. Ако енергията, която използваме в социалните мрежи, беше впрегната поне в реална социална дейност, много неща щяха да са различни.
Ще завърша с нещо съвсем тривиално. Спомнете си, постът е време за плачене, за отделяне от суетата, от греха. Как ще се прекратят болестите, как ще се прогонят злите управници, как ще спрат войните, ако не се каем? Нали всичко е допуснато от Бога, за да се раздвижи втвърдената ни съвест! Оставете празните приказки. Четете Евангелието, молитвите на св. Ефрем Сирин, покайните канони, акатиста на Пресвета Богордица.
Не е късно Великият пост да започне и сега. Идната неделя е Кръстопоклонна. Нима Кръстът на Господа не ни казва нищо? Нима имаме каменни сърца?