Още в началото на пандемията ме връхлетя един помисъл… Напоследък той се превръща в убеденост.

Гледам разкривените от омраза думи, които се въртят из интернет и медиите. Пропагандният цинизъм, подхвърлян с лекота от уж възпитани хора. Бездарният картинен сарказъм, който печално иронизира авторите си. И си мисля: битката е най-вече за запазване на човешката нормалност. И я губим! 

Това ли сме ние? Погледнете се в огледалото и вижте какво стана с онова, което е зад лицето ви. Така ли трябваше да изглеждат душите ни? Такава ли “радост” очаквахте да имате, като пораснете? 

Когато човек види косата на смъртта да жъне наоколо, това не трябваше ли да го смири? Не е ли нормално падащите наблизо бомби да го накарат да утихне и да се моли? 

Очаквах да отместим взор от нелепостта на политическия делник към вечното! Да оценим дните за покаяние. Бедите да ни накарат да говорим по-често с децата си. Да ги питаме за какво мечтаят и да ги учим да бъдат благородни и милостиви, предимно с личен пример. Да посещаваме повече домовете на родителите си. Да ценим всяка тяхна усмивка и да държим ръцете им… Да, да държим ръцете им като дълг, защото и те са държали нашите! А ако сме пропуснали да платим този дълг навреме, да намерим други ръце, които имат нужда да бъдат стоплени. Да стоим до късно, защото нощта е удобно време да изречеш слова на любов – в просба пред Бога за страдащите, към близките вкъщи и дори в социалните мрежи. Да ставаме рано, за да не губим най-хубавото от дните си – изгрева над храма и светата Литургия. Да четем Свещеното Писание, защото то е пълно с утеха и с ориентири. А после да си го разказваме един на друг, особено на тези, които са напът да изгубят надежда. Очаквах да се притиснем до Христос и Пресветата Му Майка, осъзнавайки, че сме едва ходещи бебета, които ще се изгубят без Тяхната подкрепа! Така трябваше да реагират нормалните хора. Естествено беше да постъпят така! 

Вместо това ние се предадохме на омразата! Ваксинирани срещу неваксинирани. Има болест – няма болест! Тези канидати за власт срещу онези кандидати за власт! Градска десница срещу селска левица (о, извинете, тези май вече не се мразят, а се прегръщат взаимоизгодно, поддадох се на логиката на изброяването). Русофили срещу русофоби! Американофили срещу американофоби и т.н. 

Забравихме, че “нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.” (Еф. 6:12) Вместо това радваме врага на човешкото спасение. Защото той е главният редактор на всички беди и противопоставяния. 

Ап. Павел ни съветва: “Обуйте нозете си в готовност да благовестите мира…” (Еф. 6:15) Но кой сега се интересува от думите на Христовите ученици, тези съсъди на Божия благодат? От други съдове черпим и друга вода пием. Ако на всеки десет харесани или споделени фейсбук-постове на любимите ни геостратегически умници, войнолюбци и оръженосци прочитахме по една глава от Евангелието, щеше да има лъч светлинка. Но в момента няма, защото и 50:1 не можем да постигнем. 

Какво трябва да се случи, за да се смекчат сърцата ни? Хора умират от болести и бомби пред очите ни… Но ние си оставаме същите! Не, не оставаме същите, а ставаме дори по-лоши! Основните жертви на пандемията и войната са нашите души! Стряскащо е, че не го разбираме! 

Четох за един, който искал да скопи българския лъв. И това си е начин да се подклажда омраза… Просто трябва да се изскубнеш от корен. И да игнорираш спомена за хората, живели преди теб. Дядо ти, баща ти… Страданието им… Спасението им… Това, което са наричали с думата бъдеще. Паметта лесно се побеждава чрез безсрамие. 

Безсрамието ражда омраза, храни я и я отглежда като свое любимо изродче! После я води в домовете на сърцата ни. Оставя я, за да я гледаме само по празниците, но нарочно я забравя за постоянно. С времето свикваме да я харесваме. Дори и ние, т. нар. духовни хора, вярващи. Разликата между нас и другите е, че имаме “богословски” аргументи за омразите си – ние последователите на Разпъналия се от обич към човека. И ненавистите ни винаги са маскирани като любов. Няма как да е иначе – безсрамието е и наш приятел, дори най-много наш, защото изрично ни е казано от Бога: “Покайте се!” Но ние нямаме за какво да се каем…

Исках да завърша този текст с призив да си спомним кое е нормално! И да се насилим към промяна. Защото да си нормален е хубаво! Но… Размислих, че този край е нереалистичен! На нас ни е хубаво да мразим. Имаме нужда от лоши, за да се чувстваме добри… Войната ни зарежда с измамно самоусещане за справедливост, съпричастност и милосърдие… Просто няма мърдане. Светът помни много по-страшни трагедии от сегашните. Но никога не е реагирал по този начин. И именно в това е най-голямата беда! 

Ако някой все още не е забравил какво е срам, нека го прегърне! И да се моли за своите грехове! А после и за света. Да се моли с голяма болка. Ако няма болка, нека се моли от инат. Ако няма болка и инат, нека се моли заради принципа, че така трябва да правят хората… А Бог като види усърдието, може да ни остави да бъдем хора!