Вместо хляб…

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Този път реших аз да задам въпроса, с който обичайно той ме посреща. Щом го наближих, изстрелях: 

– Е, как вървят нещата от тази страна на оградата? 

Мислех, че ще го развеселя. Но на него явно не му беше до смях, имаше печален вид.

– Сигурно си мислиш, че тук е голяма скука. – отговори ми. – Но нямаш представа с какви ужасни съдби ми се налага да се сблъсквам…

– Нормално, все пак живееш на гробища… 

– Имам предвид живите, а не покойните! – погледна ме строго. – Тоест, тези, които идват от вашия свят. 

– Искаш ли да споделиш? – опитах да съм любезен. 

– Да, ще ти разкажа, за да не нося само аз емоционалния товар. Слушай… Дойде една баба… Симпатична жена… Хм… По-скоро някога е била симпатична. Разказа ми за живота си. Имала деца, добри деца. Те пораснали и едно по едно си отишли, поваляни от бурите на времената… Скърбяла за тях – храбреците с големи сърца, героичните й чеда… После решила на стари години да си роди други. И го направила. Те обаче се оказали непрокопсаници… Хич не ги било еня за майка им. Изпокарали се за пари и злато. Даже едни от тях започнали да правят вуду ритуали на своя брат. Разнасяли ковчега му по улиците, все едно е умрял и раздавали жито за него, сякаш че му е отслужена панихида. Изглеждало, че ще се мразят до смъртта си… Но изведнъж се обединили. Сигурно и ти като мен се чудиш какво може отново да сплоти такива кръвни врагове… Ще се изненадаш. Научили, че бабата иска да почете паметта на покойните си деца, умрелите братя на непрокопсаниците. Хванали я и единодушно тикнали в ръцете й подавките, които да дари като милостиня на нуждаещи се.

– Е, значи в тях все пак е имало и нещо човешко! Дали са й някоя питка, винце… – прекъснах го. 

– Не бързай! – продължи с горчив глас. – И бабата си мислела, че ще раздава хляб, но като отворила кутиите, видяла, че вътре има смърт. Тикнали в ръцете й смърт!

– Как така? – шашнах се.

– Ей така! Тикнали в ръцете й смърт вместо хляб! За “Бог да прости!”

– Ушакис, какви ги говориш? Как така за “Бог да прости!”?

– Ами… Струвало им се, че правят добро. Не можеш да влезеш в главите на непрокопсаниците. Те и към Господа се отнасят според провалените си помисли! Пък и решили, че така почитат паметта на прославените си братя… Дори, че ще заприличат по героизъм на тях. 

Продължавах да се изумявам от странната му история: 

– Но как човек ще раздава смърт? И кой ще я приеме? 

– Ще я приеме, който има нужда! Ще я вземат например нечии други деца… Ще я стиснат в ръце и ще я употребят по предназначение!

Заекнах: 

– Какво предназначение? 

Отговори хладно: 

– Не знаеш ли за какво служи смъртта? Някой умира… И не само един! Понеже бабата раздала щедро… Всъщност, тя самата искала да даде хляб, до децата й наредили друго. Пък и заплашили да я бият, ако не изпълни каквото й кажат…

Опитах да се отърся от ужасните неща, които говори:

– Слушай… – казах му. – Според мен ти си измисляш! Няма никаква бабичка и никакви непрокопсаници. 

Засмя се кисело: 

– Само наивниците мислят, че непрокопсаници не съществуват! Ще си спомня дори как се казваше бабата… Не беше Завладянка… Хм… Не беше и Поруганка…Не, не… Но беше подобно… Българанка… Да, казваше се Българанка или нещо такова! 

– И вероятно е била кръстена на нашата страна България! – рекох още несигурно.

За моя изненада той подхвана объркания ми тон и леко ме изимитира: 

– България? Има ли такава страна? Слушай… Според мен ти си измисляш?

Тръгнах си без да се обръщам! Какво ще се занимавам с някакво си говорещо куче и със странните му фантазии… Пък и твърдящо, че България вече не съществува… А нея я чака светло бъдеще? Нали? Ех… Нали?