Слънцето изгрява и залязва… Това не е някакъв негов каприз. То си е там, където си е, и пръска лъчите си. Но Земята застава “гърбом” към него и потъва в мрак. И с хората (и народите) е така… Отвръщат се от благодатната светлина на Евангелието и заживяват в нощта на плътското мъдруване.
Е, има и разлики. Земята няма лице. Човеците имат, макар и понякога да са забравили за какво служи то… Ако не гледаш към Бога, ако не Го слушаш, ако не Му говориш, ако не вдишваш присъствието Му, за какво ти е лице? То закърнява, понеже няма кой истински да го огрява и да се радва на красотата му…
А и Слънцето… То просто си е там, инертно е, безчувствено е… Свети Ефрем Сирин (както и цялото Писание и Предание) ни открива, че Бог не е такъв: “Благодатта ти, Господи, върви след немъдрите и вика: Не оглупявайте в греховете си.” Човешката глупост е измислила дъното на изкуствата – това как да заобиколиш Бога, да Го финтираш, да избягаш от спасението си…
Така стана и с нас… Надявам се да сте забелязали… Страх ме е дори да си помисля, че не сте…
В една лятна вечер някакви “юнаци” се промъкнали на старо бунище и дълго ровили в него, осветявани от мъждукащите фенерчета на своите абсурдни амбиции… Накрая го намерили… Лежал си там измежду счупените бирени бутилки, празни пакетчета от семки и нерециклирани листове от учебници по научен атеизъм… Почти неповреден, идолът на политиката очаквал своя Индиана Джоунс (и го дочакал).
Някои се съмняват в достоверността на тази случка. Твърдят, че езическият пантеон никога не е бил изхвърлян на боклука. И неговите главни “божества”, покровители на партийните интриги и просташката музика, винаги са си били актуални… Или, ако не винаги, то поне в нашия обозрим живот… Не знам… Може и да са прави… Нощно време истината се различава трудно… Затова, както съм чул историята, така я разказвам…
Изтупали (значи) нашите “герои” кумира си от праха, измили го от полепналите миши фекалии, тупнали го в центъра на столицата и започнали да му се покланят. Разбира се, нищо добро не се случило. Но това не ги обезкуражило. Дори се пръснали да проповядват силата му. Не забелязали, че така и не съмнало. Защото денят не им бил нужен. Идолът на политиката обича да му се покланят по тъмно…
И така чак до днес…
Дори и най-примитивната религиозна система изисква от човека поне две неща – да възложи надеждите за бъдещето си на нея и да живее според нравствените й закони. И ето ни, бутаме делника с упование на политическите жреци. Идолът знае, че те бързо се износват и постоянно сменя жертвите си, които се мислят за звезди… Звезди, които не греят… А ние се научихме в тяхно име на омраза.
Езичеството просмуква сърцата с ненавист! И как хубаво само се ненавиждаме! Тези срещу онези! Справедливо, коректно, интелигентно, проспериращо… Като да покажеш среден пръст в парламента. Мислите, че това е обикновена липса на възпитание? Не, това е вътрешен екстаз на сърце, изповядващо своята вяра. Християнинът се осенява с три пръста, полагайки на себе си кръстното знамение. Така изповядва Бога на любовта. Поклонникът на политическия идол осенява ближните си пак с три пръста, но с доминиращ среден. Така изповядва, че умее да мрази до безсрамие…
Иде ти да извикаш: Нима нашият народ не знае, че има Бог, та е тръгнал да се влачи по Вааловци? Как да не знае? Във всеки градски квартал, във всяко село, бие камбана, призоваваща към молитва. Не я ли чуваме? Идолът ни научи и нея да осмисляме през политическата омраза. Открихме “богословието” на партийната ненавист. Толкова новини превърнахме в “правилен” фейк, че нямаше как да подминем и благовестието. Прекалено добри лъжци и омразници сме, за да не го използваме за партийни цели…
Но, все пак… Утре, утре, когато дойдат нашите на власт… Всичко е заради другите, но идва нашето време… Бием ги на изборите и започваме реформата… Ще смачкаме мафията и после към нас ще потекат реки от сребро и злато… От дрънченето на идващите субсидии не можем да чуем камбаната!
В Псалтира пише: “Езическите идоли са сребро и злато, дело на човешки ръце: имат уста, ала не говорят, имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват, и в устата им няма дишане. Подобни тям ще бъдат ония, които ги правят, и всеки, който се тям надява.” (Пс. 134:15-18). Подобни тям… Забравили сме, че имаме лице, което да обърнем към Господа.
И изобщо, езичникът няма памет. Светът винаги започва от него. Няма предци, с които да се сравни. Няма дори вчерашен ден. Вчерашният ден беше бременен от греховете ни и утре ще роди от тях. Но в мрака това сякаш не се е случило.
Колко поста прекарахме по улиците, ненавиждайки до екстаз? Християнството е откровение на любовта. Езическата култура е обсебена от смъртта. Затова беше това мъкнене на ковчези, варене на жито, издигане на бесилки и вуду-ритуали по площадите. Естествено продължение на демоничната вяра в бъдещето… Малцината, които казваха за какво служи християнският пост, бяха изобличавани: “Ти си от другите, затова говориш така, признай си!” Даже и помисъл нямахме, че има смисли, които не са болни от политическо идололопоклонство. Дълбок езически фанатизъм…
Някой ще каже: “Ама, това беше отдавна!” Така ли? И? Разкаяхме ли се? Не, Пилате, не! Само си измихме ръцете! Какво сме виновни? Пак попаднахме на лоши жреци! И не че са толкова лоши, не им дадоха шанс ония, другите… Но идолът остава ненакърним. Мразим се по-добре дори от преди…
Но… Неразкаяните грехове раждат своите плодове. Искаме или не, колкото и да сме скрити в тъмнинките си, светът се движи по своите духовни закони. Поклонниците на разните му там истукани никога не могат да бъдат щастливи. И в този, и в бъдещия свят. А за тези, които ентусиазирано вледеняват отношенията помежду си, най-малката епитимия е студената зима…
Нека не наричаме жреците глупаци. А какви сме ние, когато сме поверили бъдещето на децата си в ръцете им? Самите ние сме оглупели в греховете си… И Бог върви след нас, очаквайки да изберем живота пред смъртта и да се покаем…
Псалмопевецът казва още: “Доме Израилев, благословете Господа! Доме Ааронов, благословете Господа! Доме Левиев, благословете Господа!” (Пс. 134:19-20). Доме български, благословете Господа!
Нима видяхме добро от идолите? Нима си струва да се живее така?
Спомнете си думите на апостола: “Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас; очистете ръце, грешници, изправете сърца, двоедушни. Понесете страдания, плачете и ридайте: смехът ви нека се обърне на плач, и радостта – на тъга. Смирете се пред Господа, и ще ви въздигне.” (Иак. 4:8-10).
Нима Бог е немощен да ни устрои, та не възлагаме надеждите си на Него? Нима омразата е по-добра от любовта? Всичко зависи от Господа! И от способността ни да обичаме. Но най-напред е покаянието, после е прошката, след това хиляди други неща… А нормалната политика следва от тях! Въпросът е, дали искаме да политизираме душите си или да одухотворим отношенията помежду си, със себе си и със Самия Бог…
И ето, пак идва пост! Идва време за избори!