Цялата беда е в това, че открихме нов път към любовта, непознат за светиите. Всъщност, непознат дори за бабите ни. Непознат даже и за самите нас, когато живеехме през 80-те и 90-те… Все едно доскоро хората са вървели към спасението си пеш и по снизхождение с каруци, а днес – бам, всички на самолети. И то не какви да е самолети, а изтребители. 

Тази нова любов изключва борбата със страстите. За нея битката със стария човек в нас е обиден виц. Молитвата е вехт вълнен чорап, в който по Коледа се очаква да бъдат пуснати (неизвестно от кого или пък от когото и да е) лъскави подаръци. Тя вижда покаянието като депресия или насаждане на чувство за вина. Сълзите са й нетърпими, защото я обгарят с огън, от който се бои. 

Разбира се, новата любов има свои проповедници. И то несравнимо много. Те черпят сила от един идол, който преди беше презиран от всички, но сега заживя модерен живот. Да, старият истукан на политиката отново е супер стар. Пълзи към сърцата и оковава с веригите на безсрамието. Тези пранги са новата свобода… В нея осмисляш Евангелието чрез казаното по телевизията, а Христос разбираш през тълкуванията на любимите си лидери… И да не искаш, нямаш избор – трябва да приемеш тази любов, щом друга не познаваш. 

И тъй, ако се чудите защо се случва едно или друго, в обществото на вярващите или държавите, отговорът е – от любов! 

Нейният единствен недостатък е, че тя прилича на българските Ф-16. Съществува само на чертеж… Макар че… Кой пък ги е виждал въпросните чертежи… 

Нашата любов не обновява, не украсява, не освещава! Не дава плод! Колкото и да сме коректни, ние няма да станем като св. Паисий, св. Порфирий, св. Йосиф Исихаст. Няма да сме радостни като тях. Вовеки няма да сме радостни като тях, на които от очите им изтичаха водопади. 

Но, може би, идеята на новата любов не е радостта, а мъката…

Помислете върху това и разкажете на децата и душите си, че има любов, която води в мъката. Преди думите окончателно да са изгубили смисъла си…