Преди време, в началото на Великия пост, писах няколко проповеди за утихването. Например това: “Човек трябва да има периоди, в които поне да опита да затръшне вратата в лицето на речите и мислите на агресивното самолюбие. Защото те са преоблечени крадци, които не изнасят нищо от дома на душата, а внасят в него прашни кашони с погибелна празнота и непокаяние… Постът е именно такъв период. Време човек да утихне.”
Мислех си, колко хубава е тази дума – утихване! Звучи като настъпваща пролет, която очаква скоро да разцъфне… Църковна дума!
За съжаление, този пост изглежда няма да се състои за огромна част от нас. Още от първите му часове ние враждуваме срещу утихването. Срещу неговата перспективност. Срещу неговата надежда. Не, този път ще крещим. Защото е справедливо. Защото трябва. Дошло е време да се крещи през Великия пост, за да се оправят работите (в Църквата) най-после. А може би ние винаги сме си били такива – артистично и тайно сме мразели тишината, но просто сме си траели подтиснато… Утихване… Не, няма да стане, прекалено са корумпирани помислите ни…
Чувствам се зле от това, че нашата църковност воюва срещу тази въцърковена дума – утихване. Думата, с която проповядвах решения на проблемите, дори ежедневните. Всеки път, когато се сещам за нея, пред очите ми изплува странна картина. От радиото тихо звучи поезия, докато слушателите играят хоро, под звуците на тъп предмет, ритмично удрящ по чугунен леген… Лаком леген, който иска да се представи пред медиите за причастна лъжичка…
И все пак, и все пак… Ще напиша още нещо за поста. За малцината, за мнозината, за онези, които все още различават пролетта от есента и Божията правда от човешката!
Постът е почивка върху мокра пейка, цялата окъпана в сълзи.
От влагата по нея първите летящи цъфтежи се превръщат в птици. Връщат се преобразени по клоните на дърветата и започват да репетират възкресни песни, които скоро ще изпълняват.
А някои още вярват, че ако не плачеш, ще изхитриш света и неговите властолюбиви правила.
Но времената имат свои закони, валидни дори за най-амбициозните хора, дори за тези, които са готови на всякакви несправедливости заради правдата.
Не се ли намокриш от сълзи, ще те измокри дъждът!
Но… Нахално неплачещите желаят духа, а не буквата на закона…Така казват поне…
Забравили са (клетите) предупреждението: “Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете…”
Ако и вие сте доволни, че някой си дух се старае да осмее някоя буква, прочетете нататък: “По това познавайте Божия Дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога.”
И по-нататък: “А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света.”
Слушали сте, че иде… Нали не му се радвате?
Ако му се радвате, значи няма да плачете…
Ако не плачете, няма да станете птици…
Някои мислят, че да се преуспее тук е хубаво, а да плачеш – лошо.
Колко първосигнално!
Често е тъкмо обратното. Постът го доказва.
Съществуването на птици също…
Както и на цветчета, които се откъсват и връщат преобразени по клоните.
Да, знам, пиша неразбираемо. И това е идеята!
Човек трябва да си спомни, че в буквите има много повече дух, отколкото духовност в някои от нарушителите им.
И от букви с дух са написани законите, които трябва да спазваме…
Различавайте духовете!
(Предупреждавам: Заради малкото плачещи може цяло лято да вали дъжд. Ако не плачем за Небето, Небето ще плаче за нас!)