Все още са дните на Пасха и си казваме Христос Воскресе! Предстоят още светли и прекрасни празници. Например Петдесетница – рождения ден на Църквата. Трябва да сме радостни. А не сме… Поне повечето от хората, с които се срещам. А те, както се досещате, са все църковни… Едно мрачно предчувствие пълзи между нас като вирус. И не всеки е готов да си сложи маска, за да се предпази от него. Не че няма и любители на маските.
Разбира се, малко драматизирам. Българската страна, Българската Църква са преживявали много по-страшни времена. Например този момент, когато народът се разделял завинаги със своя патриарх – свети Евтимий Търновски. Изпращал своя любим архипастир на невъзвратно заточение, а самият народ оставал сам, без духовна опора, без надежда, окован в робски вериги от враговете си. Вериги, които дрънчали с векове. Накъдето и да погледнел взорът, виждал само отчаяние…
И все пак. Помислете! Има нещо човешко и напълно нормално в това да се отчайваш, когато се разделяш със своя патриарх. Но е напълно ненормално да чувстваш отчаяние, когато го очакваш да дойде. Сега, уж си свободен, а изпитваш страх от бъдещето… Именно затова смятам, че ситуацията, в която се намираме, е безпрецедентна в нашата история. Естествено е да си изплашен, когато изпращаш завинаги, а не когато скоро ще посрещаш!
Църковният български народ има спешна нужда от утеха! И тя трябва да му бъде дадена от тези, на които това е задължение, вменено им от Бога, както е писано: “Утешавайте, утешавайте Моя народ, казва вашият Бог.” (Ис. 40:1) Иначе мълчанието ще заприлича на онази тишина, която останала след заминаването на свети патриарх Евтимий. А после камъните ще завикат! Със сигурност ще стане така! В Евангелието е написано, че ще стане така! Защо да не му вярвам? Когато учениците мълчат – камъните викат! (Виж Лука 19:40)
Но не бива да бъде забравено едно: българският народ не е някой захвърлен в небитието на историята просяк, с когото всеки може да си прави каквото си иска! В мига на най-голямото отчаяние над него са произнесени думи, които бележат цялото му останало бъдеще. Праведникът, Христовият страдалец, новият ридаещ Иеремия, българският Мойсей, превеждащ хората си през пустинята на времето, духовникът, побрал поколенията в сърцето си – свети Евтимий – произнася: “На Света Троица ви оставям. И сега, и вовеки!” Народ, оставен в ръцете на Бога, не може да бъде лесно изтръгнат от тях. Нито с безскрупулна наглост, нито със страхливо мълчание!
Христос Воскресе!