Имах щастието да се запозная с Христо Далчев (син на Атанас Далчев) и с неговата съпруга. Беше мило. Поговорихме си малко за книги. И накрая ми подариха сборник на поета. Едва изчаках да остана сам в канцеларията на храма, за да се “срещна” с майстора на думите. И да “чуя” какво ще ми каже. Попаднах на една съвсем актуална история:
“Бяхме скитали по пладнешкия пек из голата поляна два-три часа, без да турим капка вода в уста, когато открихме изворчето. То бликаше в една падинка, цялата зелена наоколо, под сянката на две дръвчета. Там заварихме коленичил един старец. Когато се напихме и си наляхме манерките, седнахме до него и ние. Тази сянка, тази зеленина и това изворче, което ромонеше сред нея, ни държаха като омагьосани. Не ни се тръгваше. Старецът, изглежда, отгатна това:
– Нали е хубаво това място?… Толкова е хубаво, че и на оня свят ще си спомня човек за него.”
Така е. Малките утехи в жегата на този свят понякога са толкова важни, че отекват с голяма сила във вечността. И все пак – идва Неделя на Самарянката, която видяла Христос при кладенеца. Също както Далчев видял стареца при извора. И колкото и да е било омагьосващо това, което е преживял поетът, все пак Господ казва: “Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.” (Иоан 4:13-14)
А сега си представете друго: какво би станало, ако някой стъпи с крак върху мястото, което омагьосва поетите… И какво би станало, ако някой плюе в извора с вода, която тече в живот вечен… Как ще отекне това на оня свят…
Ще кажете: “Защо му е на някой да плюе в извора с вода, която тече в живот вечен?” Отговорът е: По най-обичайната причина за извършване на злото – не го е страх нито от човеци, нито от това, че може гръм да го удари. Просто може да си го позволи…
Човек трябва много да внимава какво си позволява. Страшно е да воюваш с това, което вдъхновява поетите и утолява тяхната жажда. Но още по-страшно е, когато трябва да подигнеш очите си и да погледнеш нивите, че са побелели и узрели за жътва (виж Иоан 4:35), а вместо това ти виждаш само себе си… Виждаш себе си неуязвим, защото не си чел:
“На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира…”
Затова: “От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота. Отхвърли от себе си лъжливостта на устата, и лукавството на езика от себе си отдалечи.” (Прит. 4:23-24)
Да, можеш да си позволиш много неща. Но не и да избегнеш оня свят. И онова, което отеква в него – живот или смърт.
Благодаря за поуката, поете! Благодаря, но малцина ще я разберат…