“…Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…”
Помните ли кой говори така? Ако не, този текст е за вас. Ако пък се сещате – също.
Аз не съм арменски поп. Православен съм. Но хората идват, оплакват се… И аз слушам, моля се, опитвам да утеша…
Ето, пристига младо семейство. Търсят училище за бъдещия си първолак. Останали в България. Мечтаят тук да възпитат децата си. Православни… Искат да намерят родно школо, в което да няма йога, да няма паневритмия, да няма кукери, да няма хелоуин… Привидно нормална претенция…
Търсили, търсили – измъчили се. Питат ме: “Ама, има ли изобщо такова училище?” А аз, обезсърчен, отговарям като Петър Моканина: “Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…” Не защото съм го виждал, ами просто така, от съжаление… Да не отчайвам хората…
Идва учителка… Плаче… Нахокана, уплашена, предупредена… Закачила икона на светите Кирил и Методий в класната стая. Православна пропаганда. Не можело то така… И като я насмела някаква издигнала се физкултурничка… Не е за разправяне. Хлипа и ме пита: “Има ли място под слънцето за мене? Училищна стая за мен и за светите братя? Място, където да преподаваме?” А аз отговарям: “Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…” Не защото съм виждал такава стая, ами просто така, от съжаление…
Имам и още такива истории, но съм сигурен, че и тези стигат.
Идва 15 септември. Във всяко българско училище ще зазвучи:
“Бъдете преблагословени,
о, вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!”
Ще има речи, песнички, стихчета. И после всичко ще си продължи по закона на Ом. Нали знаете за закона на Оммммм?
И не ми разправяйте: “В тоя и тоя град, в тая и тая детска градина няма йога и паневритмия. И ще вземат учителката на работа” Аз говоря за българското училище. За българската душа. За равнодушния и уверен начин, по който българинът се изплю в душата на дядо си… И на детето си!
Сега пак повдигаме въпроса за Вероучение. И ще продължим да настояваме. Докато нахлузват на хлапетата демонски кукерски маски… За здраве. Но ние няма да надигаме глас прекалено, нито да изобличаваме, защото… Отношенията ни с… То е деликатно нещо… Да не обидим… А и средствата… И прочие!
Ние, които останахме (въпреки всичко) в тази страна, изгубихме хиляди малки битки. Те се промушиха в цепнатините на нашата праведност. Дигата се скъса и вече се давим. Ще попитате: “Има ли начин този процес да бъде спрян?” Отговарям: “Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…”
Помните ли края? “И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
– Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!
И пак се загледа подир каруцата.”
В нашия случай – подир обърнатата каруца.
Ако някой погледне към Небето… Ако усети мъката на случващото се… Ако завика към Бога… Ако се покае… Ако не е само един… Тогава… Може би…
Но, нееее! Не! Едва ли! Старомодни глупости!
Всъщност, всичко е наред. То и богословие да учиш, пак могат да ти се подиграят, че си православен. Значи, научно доказахме, че нещата са точни.
Продължаваме по жицата. По кабела. По WiFi-то. Пък… Където ни отведе…
Честита Новата учебна година!