Ще кажа на гробарите в Бела Слатина, да позавидят малко…
За първи път влязох в дома на Илия, когато бях на 18 и работех като сервитьор в Созопол. С рибаря ме запознаха братя Берови, те бяха негови стари семейни приятели, легенди съм слушал за едни други времена и обичаи.
Прекосихме цяла България по диагонал и се радвахме на младостта си. На 18 е лесно, целият свят е в джоба ти, десетте лева, които си изкарал, са ти достатъчни за абсолютно всичко.
През последните петнайсетина години Илия живя не в дома си, а на брега на морето, отиде в рибарската си колиба, когато спря да разбира тоя свят, когато Буджака беше обезобразен и когато над брега като вълчи зъби надвиснаха терасите на мазни вили и хотели.
И тия думи „Илия, Илия, защо си ме изоставил“ ги казва в един филм озверелият Свят на батко Илия, пита го защо е избягал и се е скрил в колибата си. Илия, много ясно, не му отговаря нищо на тъпото парче. Ходих през годините доста пъти при него, купувах си сафрид, паламуд, попчета. Навестявах го понякога есен, зиме, че и напролет, не само през лятото, когато на неговия бряг се извървяваха приятелите му от близо и далеч.
Не му задавах въпроси. С такива люде ти е достатъчно само присъствието им, не са ти нужни специални думи, говоренето много често нарушава хармонията.
Направихме документален филм за Илия, снимахме го през различните сезони. Получи се вълшебна приказка за един човек и три кучета с общо 11 крака. Някой беше прострелял най-слабото от тях в предния крак, раната била сериозна, то прегризало крака си почти в основата, заздравяло и така си куцукаше спасено и доволно от компанията на своя човек.
Обаче направих една грешка с тоя филм, която не си прощавам все още. Позволих на режисьора да ми промени заглавието, беше като това тук. Не биваше. Това не е нещо, с което да допускаш компромиси. Той искаше да е по-разбираемо, но така аз поизгубих от идеята си.
Моят приятел, който преди години ме запозна с батко Илия, ми се обади наскоро. Съобщи, че си е заминал от Света вече съвсем напълно и дефинитивно до Второ Пришествие. Отидохме да го изпратим, пак пресякохме диагонала. Кротко живя, кротко си замина. Всички патетични думи са излишни.
Стояхме над Буджака в оная негова част, където Светът няма никакви права и никога няма да има. Слънцето над последния пясъчен дом на Илия светеше също толкова кротко в негова чест. И тогава си помислих онова за гробарите, които ще завидят на созополските си колеги.
Нали ги знаете тези светкавични и дребни мислички, които не се задържат и за секунда и които можеш да пуснеш да си вървят, без грам внимание. И тая беше от тях. В Бела Слатина гробарите през зимата за един цял ден не успяват да изкопаят един гроб, борят се със замръзналите буци пръст, бъхтят с кирките до премала и се потят, докато дъхът им излиза на облаци и замръзва.
А над Буджака пясъкът и зиме, и лете е еднакво лесен, мек, податлив. Дребнава мисъл, като се сетиш, че гробарите ще се заемат и с твоето тяло един ден. Тогава ще ти е напълно безразлично дали ония прогореляци се изтощават, докато си изпълняват служебните задължения.
От пясъчния дом на Илия отидохме в каменния, дето ни беше приютявал толкова пъти. Отец Иван отслужи Водосвет, с което тъгата от заминаването на Илия не намаля, но сред нас настъпи Утехата, неусещана дотогава. Бог сам присъства в такива минути съвсем отчетливо. И тогава разбрах. В Бела Слатина освен земята е закоравяло и сърцето.
В Созопол както е мек пясъкът на гробищата, така и сърцето омеква в Божията Утеха. Ето това исках да ви разкажа. Много често на белослатинските гробища дори няма свещеник по време на погребение. Душата ти е угнетена от смъртта и тоя гнет си остава неподвижен и след това и няма милост и мир, приключва всичко, изпратил си човека, но ти е така безутешно и тежко…
Смъртта е неестествено явление. Смъртта е болест и последица от греха като всяка друга болест.
Бог да прости батко Илия.