Спокойно, няма да се присмивам на сериала по бнт. Мошениците психоаналитици също трябва да си изкарат заплатата. Има сред тях обаче и свестни, един такъв ме вдъхнови сега и ще го цитирам тук, доктор Боровских.

В последното му видео в ютюб канала той говори точно за днешната ни тревога, че светът ще се омаже най-жестоко. Че ще поникнат рязко ядрени гъбки по цялото земно кълбе. Ядрената гъба е облакът, който се вдига след взрив на такава бомба, благодарение на която нашата епоха се нарича „антропоцен“ – терминът възниква от момента, в който чрез оръжия може кълбето да престане да съществува. Или поне да се освободи от тънкия слой плесен, който го покрива.

Ние, казва докторът, и аз съм съгласен с него, от малки растем с тая тревожност, че светът ще свърши по този зъл начин. От художествените произведения, посветени на тези бомби, най-въздействащ за мен е не „Терминатор 2“, а австралийският филм, който показва последните дни на едно семейство, преди радиоактивният облак да достигне до техния остров. Целият свят е унищожен от гъбите, вятърът носи облака към Австралия, на населението се раздават медикаменти, чрез които смъртта да стане безболезнена. Всъщност се самоубиваха. Което само допълва отчаянието в картинката.

В детството си слушах много често за „ядрена надпревара“ по телевизора и радиото, САЩ и СССР трупаха бомби, с които постигнаха „ядрено възпиране“, всеки знаеше, че ако удари пръв, другият ще отвърне и всичко ще приключи за всички, победители няма да има, затова беше „възпиране“. Натрупаха толкова, че кълбето може да бъде направено на паздерки няколко хиляди пъти. А му стига дори само един път. Дали може да бъде унищожено един или повече пъти – каква е разликата? Кълбето ни е само едно. Има дори система, която ще се задейства автоматично и автономно, ако случайно не е останал жив човек да натисне червеното копче, за да се изстрелят ракетките в отговор. Гарантирано удоволствие.

Възможностите ще бъдат няколко – да бъдем отнесени от ударната вълна, да изгорим от температурата, да се задушим от липсата на кислород, да страдаме една-две седмици от радиация, а ако сме по-далече, страданията ще са малко по-продължителни. Това чудесно съоръжение е сътворено от най-разумната твар на кълбето.

Господ създава тази твар и тая работа е била много сериозна. Той не си е играл на шикалки, когато ни е вдъхнал разум, съзнание, когато ни е направил подобни Нему, да можем да прощаваме, да живеем едни за други. Ако не знаете какво са шикалки, ще го кажа по друг начин – Бог не ни е сътворил, за да се позабавлява с нас и кълбетата, да пожонглира малко хей така за кеф и фантазия. Нашето сътворяване е нещо огромно. И има определена цел. Ние трябва да се възприемаме като сериозна материя. Всичко друго е мошеничество и отчаяние.

Да се смятаме за незначителни, защото умираме твърде бързо например. Да не виждаме смисъл, защото много страдаме например. Да търсим убежище в психоанализа по Юнг и Фройд или друг мошеник например.

Ние сме създадени от Него, за да останем, за да пребъдем, за да ни има, за да се радваме на Рая, на Вечността и блаженството в тази Вечност, на онова, което не подозираме още как изглежда. Няма смърт. Но проблемът е, че се отказваме от всичко това, отказваме подаръка, защото не е тук и сега, а ние тук и сега сме гладни и зли и ни се яде тава джигер в Одрин, а после искаме да се поразходим из мола, защото ни е натежало на пупата.

Днес това напрежение няма да спре. Само ще се повишава, пак съм съгласен с психолога Боровских. Ще се повишава и ще става по-лошо и за тази работа не са виновни Путин и Байдън, те са просто имена, емблеми, няма те да ни докарат финала с действията и решенията си, те са само симптом, следствие, а ние отново бъркаме причина и следствие. Причината е у нас. В отказа ни да бъдем Божии. Искаме в мола, искаме рай на секундата, пълни стомахчета, кебапчета и кюфтета, задоволени гъделчета, нов модел айфон. Иначе ще се тръшнем и ще ревем като дете на пода.

Много лесно се отказахме от Бога, а Той е замислил за нас нещо по-велико и със сигурност не Му е угодно нашето поведение. Липсата на покаяние, празните ни църкви, убитите в утробите на майките си деца, ересите и неизкоренимото езичество  погазват всички от Десетте Божии заповеди. Дори не споменавам Христовите завети. Следователно тревожността не е породена от вечерните новини. Свинщината достигна такива страхотни размери, че трябва да се радваме на тревожността си, тя е сигнал, че още може нещо да се промени, предупреждение да отидем при Лекаря.

Само че сме стигнали друго ниво. Твърде далече. Пътят назад е заличен от вятър и листа. Затова няма връщане ми се струва, макар че Бог знае и промисля. Простата обикновена логика ми съобщава, че се е задала повсеместна война и няма да бъде отменена, ако лекарите в болниците продължават да избиват масово неродени деца. Ако не се осъзнаем. Вчера в един хранителен магазин видях да се продава нещо с надпис „Кадена вечеря“ – с това можеш сигурно да си опушиш отрупаната със сланина маса и да се чувстваш по-духовен, а до този артикул имаше и друг – „Късмети за баница“. Какво толкова – ами нищо. Така си върви. Натрепете се със сланинка и винце, прекадете си масата, изтеглете си късметчето и не се тревожете. Тревожността е за онези твърде чувствителните.

Живеем вече в друг филм.

В училищата ни повече от половината деца получават паник атаки, знам статистиките. Децата са барометър, усещат, че нещата не са наред. Преди години почувствах на собствения си гръб това явление, отвратително е. С времето отшумя. Срещу паник атаките помага дълбоко дишане и задържане на въздуха или 20 гр. твърд алкохол. Лекарството е в дозата. Няма да караме децата да пият, разбира се.

Но можем да ги заведем на църква. Да ги научим да четат молитви. Да се изповядат и причастяват. Тогава много психоаналитици ще останат без работа. А по новините ще спрат да ни плашат с ядрени гъби. По-добро бомбоубежище от храма няма – цитат от Боровских. Знам, че който трябва да прочете това, няма да го направи, а и да го направи, няма да ме разбере. Другите си го знаем, но не можем да го променим, та ни остава само едно. „Да бъде Твоята воля.“

Толкова съм се тревожил цял живот, горе-долу от 1980, че вече не се тревожа, свикнах със състоянието, стана част от мен, слаби сме, поддаваме се… Но съм забелязал, че когато вярата ми – с Божията помощ – укрепва, от тревожността няма и следа.