В житието на св. мъченик Иаков Персиец (27 ноември) се разказва:
„…Като се убедил в непреклонността на св. Иаков, царят го осъдил на жестока смърт… Започнало се страшно мъчение, от което потреперили всички присъстващи. На мъченика отрязали един след друг пръстите на едната ръка, после на другата; на единия крак, после на другия; след това ръцете и краката; той само славословил Господа и не обръщал внимание на увещанието на приятелите, които го молели да спаси живота си. Мъчението продължило дълго, но твърдостта на мъченика нито за миг не се поколебала.
По някое време мъчителите му казали:
– Не ти ли казахме, че ще ти се наложи да изпиташ жестоки мъчения и ужасни болки? А ти не ни повярва.
Но доблестният страдалец им отговорил:
– Знаете ли защо страдах? Страдах, за да стане ясно, че съм телесен; досега, с Божията помощ, пренебрегвах всички мъки като безплътен; а сега, страдайки, се явявам телесен. Но Господ скоро ще ме облече в ново тяло, което вече няма да бъде измъчвано и изтезавано с вашите оръдия.
Вече едва жив, той намирал сили да слави Бога:
– Свят, свят, свят Си Ти, Боже Вседържителю, Отец и Син, и Свети Дух, възхвалян от херувимите и прославян от серафимите, и славен от цялото небесно воинство и от всяка твар, Боже на живите и мъртвите! Помогни на мен, едва живия, защото всички мои членове са отрязани и тялото ми лежи като мъртво, и животът едва-едва блещука в мен. Нямам нозе, с които да стоя пред Тебе, Господи; нямам ръце, които да въздигна, когато се моля на Теб, моя Владика; нямам колене, на които да коленича, покланяйки се на Теб, моя Създател: ръцете, нозете, рамената и пищялите ми са отсечени и аз съм повален пред Тебе, Владико, като разрушен храм или като дърво без клони. Затова Те умолявам, Човеколюбче, не ме оставяй докрай, но избави от тъмница душата ми.
Когато той се помолил по този начин, един от мъчителите, като взел нож, отсякъл честната му глава и светецът, като завършил по този начин мъченическите си подвизи, предал святата си душа в Божиите ръце.“
Сетихте се за Балканджи Йово, докато четяхте този епизод от житието на св. Иаков Персиец, нали? Да, същият този, който не даваше хубава Яна на турска вяра и очи си нямаше да я види, ръце си нямаше да я прегърне, нозе си нямаше да я изпрати! Същият, за когото учехме някога и за когото децата дори не подозират… Толкова отдавана в училищата не се споменават такива неща…
Дума не се казва вече, че България е мъченическа. Че това е другото й име. Че самата тя е като св. Иаков, като Балканджи Йово. Живели сме си… И сега си живеем… Медитираме. Играем паневритмия върху душите на деца, които не бива да знаят, че има вяра, която стои над земния живот. Че любовта съществува. Сега плюят в моловете, бият се и са “невинни”…
През последните десетилетия все плачехме, че ни ограбват. А не е било така. Просто сме телесни. И през цялото време са ни рязали на парчета. И са питали: “Даваш ли?” И ние сме давали… Децата си – по класове… Паметта си – срещу лозунги…
Ето какво… Всичко това, което ни се случи… Никога не е било за парите ни. Винаги е било за душите ни…
Св. Иаков казва, че в новото тяло няма да се мъчи. Но това важи за него… А за нас ще важи ли?
Кои сме ние без крака? И кои сме без Балканджи Йово?
Къде ще отидем с краката си, когато падне Шенген? И къде ще отидем без мъчениците?
Къде е това място, в което мъчениците ги няма? И са изхвърлени от програмата… Аз отказвам да ходя там! А вие? И понеже отговорът на тези въпроси за всеки е ясен, ще ви попитам още: А какво сте готови да пожертвате?