Изборите минаха. Е, все още ехото от тях достига до нас през сутрешните блокове на телевизиите или новините. Все още едни хора си играят на тука има – тука нема, в опитите си да задържат новото правителство с някакво крехко мнозинство. Да предположим, че кабинетът все пак се закрепи по-стабилно. И после какво?

Страстите бавно започват да утихват. Има още радостни речи как ще спасим страната, защото се сдобихме не с временни, а с постоянни министри. Медийни поздрави. Още речи. Умора след напрегнатия ден. И след „жизненоважния кабинет” сивото ежедневие се завърна. С всичките му характеристики, надежди и очаквания.

Няколко дни коментирахме кой станал министър, кой какъв маскара е, после темата се изтърка и млъкнахме. Проблемите отново ни връхлетяха с цялата си сила. Липсата на нормална работа, например. Затихващи изрази на фалшива политическа съпричастност към пострадалите от бедствия, катастрофи, войни и… ботокс. Ой, как щях да забравя и изборите в САЩ. Прочутите избори, които за малко да променят света и спрат световните войни още днес. Подмятания по адрес на безработните, че ги мързи да си мръднат и пръста и само чакат на социални помощи, за да ги изпият. Мизерията… Или пък работата. Интригите на колегите. Чертаем планове как да се преборим с тях. Лошите и по право нищо неразбиращи от естеството на работата шефове. Умората от пренатоварения работен ден. Жестоката блъсканица в градския (междуградския) транспорт. (Особено междуградския, в който си принуден да пътуваш 300 километра в маршрутка и усещането да си натъпкан като копърка в консерва, но консервата да има екстра миксер.) Дразнещото поведение на съпругата, която не е наготвила, или изчистила, или изпрала, или просто нейната загубена привлекателност. Дразнещото поведение на съпруга, липсата на елементарни ангажименти по отношение на домашните задължения, или излизанията му с приятели, или пиянството му, или просто неговата загубена привлекателност. Екшъните и забавните реалитита вечер, които обединяват семейството и загнездилата се от години липса на общуване. И в които се радваш, че ВИП-овете всъщност не са никакви ВИП-ове, а някаква сбирщина хора, известни само с това, че са известни, защото ги показват по телевизора. Че ергените не са никакви ергени, а лузъри, на които животът им поднесъл на тепсия какво ли не, но не и някоя засукана мадама, търсеща известен мъж с дебел портфейл или в краен случай само известен, с надеждата, че рано или късно тая известност ще напълни и портфейла му. Дрямката пред телевизора. „Леката нощ”. Часовникът сутрин. И отново делничен ден. После неделя. Камбаните на църквите, призоваващи за св. Литургия, които не чуваме. Или пък си мислим, че те отчитат колко е часа и цял ден „ще разпускаме”.

Продължават да излизат нови албуми на родните фолк-певици. Радваме се на това и танцуваме до полуда. Или пък плюем по това и танцуваме до полуда (само ритъмът е различен, макар и да нямам предвид единствено музиката). Политиците говорят още и още неща, на които твърде отдавана вече никой не вярва. Олигарсите продължат да „правят“ пари и все им се виждат малко. Интелектуалците продължат да бъдат неразбрани. Творят богоборческо изкуство, възхищават му се и мислят, че са изпреварили времето си. После се напиват и черпят вдъхновение от пиянството си (имам предвид не само алкохолното). Пенсионерите все така едва свързват двата края и се чудят какво се случи. Децата ни си остават все така объркани, все така изгубили моралната почва под краката си и все така бягат в чужбина. А ние правим „дълбоки анализи” защо те вземат наркотици, пушат вейпове и умират от тях или ни изоставят сами да се борим с мизерията. На фона на това „миски” раздават шоколади в домовете за сирачета. И се усмихват чаровно доволни от „благотворителните си инициативи”. Цените на продуктите от потребителската кошница растат. Другите също. Необходимост – казват. А ние попържаме. И когато поспестим, пак си купуваме разни неща. Особено в дните, в които се каним да бойкотираме големите хранителни вериги, пък те точно тоя ден вземат, че пуснат всичко на 50 процента надолу. И така до следващите избори, които също ще предизвикат страсти и после ще отминат. До следващото правителство, което също ще е изградено от стари муцуни с няколко „пластични операции” за подмладяване и демонстриране на промяна. Нищо, че понякога ползват менте ботокс и после се налага реанимиране в “Пирогов”. До следващия парламент, на който първата му работа ще е да си купи планетарен миксер, формички за мъфини и да си ремонтира колите. До следващия протест, в който ние участваме единствено със заяждания в социалните мрежи (с лицето и името си или като тролове), тъй като уличните митинги станаха само грантаджийски. Тоест, работните места за протестъри отдавна са заети от някакви неособено приятни хора…

Но през всичкото това време мечтаем. Мечтаем, за по-високи заплати. За политици, които се грижат за народа си. За едно общество без престъпност, без бедност, без наркомани. За деца, които да посрещаме, а не да изпращаме на Терминал 2. За нова кола – това си e нещо нормално днес, нали? За почивка в чужбина – нали вече сме в Европа? За по-добра работа, където няма интриги. Като сбор на всичко мечтаем „да си оправим живота” (ако не нашия, то поне на децата ни). И всичко това няма да се сбъдва… А би било толкова хубаво…

Или пък не?

Огромен процент от разбирането ни за „реализиран живот” се заключава в очакването на една дума – „кеф”. Не мога да намеря по-точна от нея. Удовлетворяване на всички наши плътски и душевни стремежи на квадрат. Много и добра храна, голямо жилище, хубави дрехи, автомобили, последен модел телефони, работа, бетонираща суетата ни, изкуство – дело на стремежите на потъналото в грях човешко естество, външна добродетелност и произтичащите от нея тщеславни благотворителности…

И слава Богу, че всичко това не се сбъдва, нито преди, нито след избори. Защото освен плът и душевни емоции – човекът има и дух. И позабравеният цвят на българската народност винаги е учел да се удовлетворява не плътта, защото е преходна, а да се заляга над душата, защото е безсмъртна. И може би благодарение на молитвите на тези сияещи на Небето наши будители, кефът все се отменя. Защото докато не сме укрепнали в него, ние все още имаме шанс да разберем суетността му и да изоставим мечтите по него. И ако в днешното си окаяно състояние не се сещаме за вечното, то какво би се случило, ако изведнъж заживеем в „перфектното общество”, което замисляме…

Нужна е промяна в житейските ни приоритети. Това е единствената ни надежда да бъдем щастливи. И не само тук, на земята, а завинаги. Какво ни става? Не искаме ли да живеем вечно? Не искаме ли да се радваме вечно? Вечно е несравнимо повече от който и да било срок на „житейския успех”.

По-напред от всичко ни трябва грижа за онова, що е вътре в нас. Само този, който е подредил нещата дълбоко в себе си, може да промени и онова, което го заобикаля. И обратно – ако в душата на човека цари хаос, този хаос ще е около него, където и да иде, каквито и стратегии да чертае. Трябва ни абсолютен център и основа, върху която да построим всичко, което се отнася до нас. И този център може да бъде и е само Бог. И доброто е, че много преди ние да поискаме нещо от Него, Той ни подаде ръка. Чуйте го: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Трябват ни усилия да живеем с истински, а не с измислени от нас добродетели. Трябва ни преобръщането, наречено покаяние – единственият изход за промяна, която води към радост. Трябва ни искрена изповед и някой, който да отпусне натрупаните в нас безсмислени и потискащи грехове. Трябва ни желание да получим прошка. И Онзи, Който каза „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”, никога няма да ни подведе. Той ни очаква в чашата с Причастието.

Ако опитаме да направим това, наистина ще бъдем щастливи. Независимо какво се случва на политическите избори и след тях. Защото ще сме чули от Господаря на господарите най-въжделените думи: „Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си”. И тази радост няма да може да ни отнеме никой.