В училището ни до 3 клас имаше столова и понякога готвеха толкова вкусно, че се нареждах за „допълнително“ по три пъти. Движех се постоянно и нямаше изгледи да се превърна в шишко. Наднормените кила дойдоха десетки години по-късно.

Край това първо училище се намираше църквата. Зад църквата дуварът е вдигнат през средата на гробовете на починали свещеници. Собственикът на двора в съседство е държал на своите граници, независимо че отдолу са погребани хора. Мъртвите са си мъртви, а още малко земя, няколко квадратни метра, на него не са му излишни. Ще си посади отгоре боб. Бобът ще бъде вълшебен, ще стигне чак до небето… друг път.

В един странен момент, когато не осъзнавах, че вече съм пораснал, около 40, не на 20, след една много тежка вечер с алкохол и цигари сутринта отидохме на служба с приятелите. Толкова страшно се бях натровил, че получих незабравима криза, сигурно не границите съм събрал, а долната е превишила горната. Излязох от службата, влязох в двора на училището, разхождах се, тичах, стомахът ми се преобръщаше, сърцето препускаше, легнах на стълбището на детското си училище и чаках да отмине. Можеше и там да си остана, изобщо да не се вдигна, толкова зле ми беше. После единият от моите добри приятели рече, че тъкмо съм бил наблизо, можело е изобщо да не излизам от църквата, те щели да се погрижат за мен, щели да кажат, че съм изкъпан и готов, само да съм легнел на една маса по-назад и че е благородно така да не създаваш грижи на близките си.

Всички тези детайли имат нещо общо – лакомията. Липсата на онази умереност, за която древните философи още предупреждават. От лакомия съм искал „допълнително“, от лакомия щях да пукна, от лакомия съседът на църквата е вдигнал зид над гробовете. Имаме си много хубави поговорки за лакомията, но да не ги цитирам. Да искаш още и още и още. Да нямаш насита.

Сериалът „Викинги“ започва с една интересна мелодия и текст:

This will never end ’cause I want more

More, give me more

Give me more

И това никога няма да спре. Ще спре. Знаем кога ще спре. Но дотогава – не.

(Рагнар от сериала поиска още една жена, смелата и красива Лагерта не му стигна.)

На тази кука ни закачва лукавият рибар. Още с първия грях. Адам просто се е полакомил. Повярвал е на капиталистите и тяхната невълшебна приказка за „икономически растеж“. Не му е стигнал раят. Поискал е в миг на възгордяване повече от рай? Че какво повече от рай? Ад – ето това е повече. Адът е сто кила сланина. Адът е да бъдат убивани още руснаци и украинци – така пожелаха Карабас Барабас и други беге ентелектуалци. Още е равно на ад. Капиталистите са превърнали „още“ в идеология и философия, в стил и цел.

Техни антиподи не са комунистите обаче. При комунделите също става дума за човешка гордост. От гордостта се раждат „аз съм, аз искам, аз заслужавам“. За да се стигне до „човешкият живот – безкраен възход“… Колко да е безкраен? В своята книга идеологът им Маркс съвсем логично описва механизма на лакомията, на „растежа“, на раковото образувание. И предрича, че за единия хляб човекът ще се продаде. Е, може и малко салам, и универсален базов доход, и айфон, и тикток, и така наречена „сигурност“. Но без Бога. Ако толкова иска „духовен живот“, да ходи на народни танци. Колко му е нужно на съществото… Дресировката продължава. Подлежи на дресировка съществото. Не е много интелигентно. Повсеместното възхваляване на един разплут и нискочел политик доказва това. Хвалебствията, изсипани към един несполучлив каламбур, обявен за „първи български православен филм“, също доказват това. Не остана ум. Свърши. Приключи. Липсва. Оскъдица. Недоимък. Икономически растеж и недоимък в едно. Три коли на тротоара, сто кила сланина в хладилника и хапче аспирин в междоушното пространство. Още и още и още е равно на 0. На минус дори.

Жалкото е, че всички сме вътре в тази тъпа игра, в този скучен симулакрум и няма излизане.

Само едно „още“ е добро. Още молитва.