Ние живеем в бъдещето. В свят без огради и ограничения. Църковният двор е в парка. И целият парк прилича на църковен двор. Няма дори храстчета, които да ги разделят. Границата между Белгия и Холандия е по-видима. Дружба си има свой Шенген. С езеро в средата.

В края на уморителния ден си седях на една пейка пред храма. И се чудех дали Бог ще ми даде сили да се прибера до вкъщи. Не преувеличавам. Гледах хората, радващи се на разходка сред последните топли лъчи. По едно време мина момиче с куче. Спряха се за момент, за да може любимецът й да се изпишка в църковната градинка, която близо 80-годишните ни клисарки поддържат с голяма любов. 

– Хей, дете! – подвикнах. – Имаш ли усещането, че кучето не може да прави това тук?

Сви рамене. Явно нямаше такова усещане.

После минаха момчета с колела. Обичат да се пускат по стълбите, които водят от църквата към езерото. И които постоянно подменяме, защото са все счупени.

– Сто пъти съм ви казал да не го правите това! 

Те отговарят:

– Защо, къ’в е проблемът? 

Как да им обясня, че ми пука за главите им. За душите им. И за стълбите…

Знам, ще си помислите, че съм просто едно голямо мрънкало, което не се радва на младостта и щастието от липсата на ограничения. Или че не влизам в положение на хората с домашни любимци, които са с големи сърца…

По-рано през деня срещнах още едни млади хора. Тоя път бяха влезли в храма за панихида на отишлите си неотдавна техни баба и дядо. 

– Дойдохме да поплачем за тях… – споделиха те.

Бабата се разболяла нещо и починала. Дядото от мъка по нея си отишъл още същия ден. Ей така, легнал на леглото и умрял. Много се обичали. Било е ясно, че няма да могат да живеят един без друг. 

– Не плачете за тях! – казах им. – Плачете за себе си! Задето не можете да обичате като тях! И любовта ви не може да прескача през световете. Плачете, защото дори смъртта не е изтръгнала любовта от шепите им. А ние гледаме с очите си и се чудим дали е възможно…

Разбирате ли какво говоря? Видяхте ли връзката между трите примера? Любовта единствена може да даде смисъл на преминаването през преградите. Четях в панихидата, че трябва да претворим надгробния си плач в песен, прославяща Бога. И това имаше смисъл. Тези двамата още веднъж ще преминат през преградата, ще бъдат възкресени от Спасителя, за да разкажат на света как живяха и умираха заедно. А ние живеем в широтата на парка. В широтата на нашия Шенген. Слизаме по стълбите с колелетата, след като сме изпикали кучето. И къ’в е проблемът това да стане в църковния двор, според вас? Не, бе! Честно, хората се дразнеха, че им направих забележка. Що за дребна попска душица трябва да си, за да се ядосваш на деца, чупещи стълбите и главите си за кеф и добродушно уриниращи кученца? Да, наистина, за да разбереш новото време, трябва ти широта! 

Честит празник на независимостта, свободата без граници и всички хубавини, които получихме от предците си, за да могат кучетата ни да пикаят където си пожелаят. И децата ни да тъпчат и чупят. И да са независими от всякакъв укор. Това също е вид преминаване на граници и бариери. И връщането е много трудно…