Направил съм много панихиди в живота си… Наистина много… В повечето хора те създават противоречиви усещания. Утеха – защото разбираш, че можеш да се пресягаш до другия свят и да изпращаш там грижа. И уплах – защото това е непозната житейска територия, изискваща, задължаваща…
Второто усещане почти винаги побеждава. И ние изтръскваме надеждата на вратата на храма. Като прах от скъпи обувки… Надеждата е прекалена… Не можем да си я позволим…

Абсолютно същото е и когато се молим за България. Не защото тя е мъртва. Само се държим с нея така… А заради уюта на безнадежността. Този „уют“ се преподава в медиите, изговаря се от политиците, фанатизирано го преповтарят журналистите, „играят“ го артистите, дори хора в расо го разнасят като ехо (като чорап) по кабеларките. „Уютът“ на немолитвената безнадеждност. Толкова отдавна и така агресивно живеем в него… Нищо чудно накрая да се окаже, че панихидата е (всъщност) за самите нас… Какво пък толкова?! Смъртта е силна, смъртта е модерна. А ние умеем да сме лоялни…

П.П. Лоялността към силните и модерните не е качество на живите!