Добре, де… Знам, че така не се говори. Че не се казват проповеди като тази. Ама седмицата така тръгна… Не само при мен…

Навремето имаше една песен: “Толкова много неща съм преглътнал, но нещо стомахът ми не понесе! Не понесе! Моля, извинете – не го понесе! Моля, извинете…” Знаете ли кой е автор на текста? Владо Попа! И аз съм Владо попа, ама тоя е друг. Викаха му още Унгареца. Самият факт, че помня такива текстове, говори откъде идвам. Знам какво е да си отчаян и колко необходим е Христос. Насъщно необходим! Христос е насъщният Хляб, Който изпросваме за всеки ден.

Та, така… Ходихме с попадията до един църковен магазин да ми купи расо за наближаващата 50-годишнина. Рафтовете са така подредени, че на влизане или излизане двама души трудно се разминават. Два попа пък съвсем трудно… Засякох се с млад свещеник (или дякон, не разбрах, но беше с подрасник). Той също бе с жена си. Опита се да мине през мен така, както глиган минава през тръстика. Отстъпихме, за да минат те. “Добър ден и на вас” – казах високо, за да подсетя тия млади хора, които могат да ми бъдат деца, че трябва да имат поне елементарно възпитание. Подминаха ме, без да отговорят. Отдалеч подвикнаха на продавачката, че идвали за бели богослужебни дрехи и елече…

Ей това вече ми дойде в повече и не можах да го понеса. Не заради мен! Не защото съм приритал някой да ми казва “добър ден”. Разбирам, че на днешните деца бялата коса не им говори нищо. Възможно е да е чувал разни лоши неща и да не го кефя, но както пееше Графа: “Късно е да казвам, че съжалявам, за тебе вече сякаш съм невидим…”

Заради свети Климент, когото честваме на този ден, ме е яд. Защото дойде да ни проповядва Бог Слово. Защото научи безбройно множество хора да разпространяват благата вест, пък ние не можем да поздравим непознат свещеник, камо ли да му речем “Христос посреди нас!”… Как човек ще говори за любов към враговете, като е безсловесен дори към ближните?

Като споменах враговете, та да продължа. В момента цялото общество се е вторачило в тая тема – трябва ли да простим на убийци, без да са се покаяли и да са поискали прошка? И какво ще правим сега? Кой ще отговори? Или да оставим хората да се държат за гушите, пък който оцелее да дойде да му прочетем молитва за здраве? Ама без “добър ден”. Да влезе в храма, да запали свещ и да изчака, “отецът ще дойде след малко”. И той наистина идва, но не след малко, за да се разбере, че е тежка гемия. Таксата за молитва е “каквото обичате”, но услугата не включва “довиждане”…

Добре, слушайте, ще ви кажа проповед. Защото имам право да говоря за това как да обичаш убийци. Писнало ми е някакви хора, които не са дали един караул в казарма, да ми говорят за война. Същото е и със смъртта. Виждали ли сте свой близък, потънал в кръв с куршум в главата? Някой, когото не можеш да прежалиш… Виждали ли сте равнодушните погледи на убийците, които те гледат в очите и не ги е срам? Лъснатите им обувки от крокодилска кожа. Изгладените с остър ръб черни панталони. Трудно прикритата насмешлива физиономия, която сякаш ти казва: “Всичките сълзи на света да изревеш, не можеш да ме помръднеш!” Виждали ли сте ги как лъжат? Чак си вярват. А как прехвърлят вината? Това е по-лошо дори от убийството. Тук не става дума за искане на прошка. Такова нещо няма дори в помислите им. Покаянието го няма в “менюто” на главите им…

Да, видял съм всичко това. Преживял съм го лично! Доколкото такова нещо изобщо се преживява… И не през 44-та година. А съвсем в наши дни. Знаете ли какво идва в главата на младо момче в такива моменти? Иска му се кръв да пие! Иска му се някой да разбере, че това е справедливо! Ако не бяха светиите на Църквата, нямаше кой да ми го обясни. Обикалях тук и там. Търсех мъдри духовни мъже, за да ме наставят за прошката и справедливостта. Да ме утешат. Някои ми казваха “добър ден”. Но най-доброто, което чух от духовник, беше: “Не знам, брат, ти си знаеш!” Наистина духовен духовник! Сега всички казват това за него… А тогава не ме утеши! Светиите ме прегърнаха с думите си от книгите. Те ми избърсаха сълзите. Чуйте и се учудете – покойните ми дадоха това, което живите не можаха. Защото човек може да живее на Небето, може и да е мъртъв на земята, каквото и да се случва с тялото му…

Да, вече знам и ще ви кажа! Разполагаме само с един избор – живот или смърт. Нали помните какво пише в Учението на светите апостоли? “Два пътя има – един на живота и един на смъртта, а разликата между двата пътя е голяма.” Човек има само този избор, независимо от обстоятелствата. Христос е Живот, грехът е смърт! Христос ни учи да обичаме, а не да мразим. Ако убийците те научат на своето – да мразиш колкото тях, те са победили окончателно. Станали са твои възпитатели. Твои преподаватели. Твои духовни старци. Човекът е призван да се уподоби на Бога, а не на дявола, който открай време е човекоубиец (виж Иоан 8:44).

Христос прости на Кръста на убийците си, без да са го молили за прошка (виж Лука 23:34). Същото се вижда и в житията на много светии, които се молят за убийците си. И за убийците на християните. Мога да ви давам примери до утре. Но вместо това ще ви споделя какво казваше баща ми. Когато го виждах да прави добро на някой, който му е правил само злини, аз, бъдещият свещеник, съм го питал: “Защо постъпваш така?” И той ми отговаряше с големите си учудени очи, които съжаляваха, че все още не съм пораснал достатъчно: “Нима не разбираш? Аз просто не съм като него и за мен това е напълно достатъчно.” Когато се сещам за паметта му, вече не искам да пия кръв. Искам да се моля. Сигурно не ми вярвате, простил съм на убийците. И се моля Бог да им прости, защото това ме приближава до баща ми. Повече, отколкото ако го имах в плът до себе си и сега. Приближава ме до светиите, които на иконите са изобразени как са победили врага, въпреки, че е станало обратното и врагът физически ги е убил. Приближава ме до Христос, Който ни е заповядал да се отличаваме с това от езичниците, че обичаме враговете си (виж Мат. 5:44).

Сега разбирате ли защо трябва да се прости на убийците, които отдавна са в гроба, също както и убитите от тях? И за едните, и за другите има един и същи Съдия. И какво друго можем да направим? Да изберем пътя на смъртта – ние да убием децата им или да ги мразим до гроб? Наистина ли намирате за справедлив пътя на смъртта? Наистина ли искате по него да върви цяла България – да крачи незнайно накъде… мразейки? Да, има хора, които няма да се покаят, каквото ще да става. Но нека ние не сме сред тях! Слънцето изгрява и залязва, за да има кой да обича. Христос победи света, като се разпъна за него, а не като му отмъсти! Или казано по-точно – за убийствата на пророците и праведниците Спасителят “отмъсти” с любов! И това е единственият начин злото да не възтържествува в този свят.

Така че, ето ви думи, които не ми казаха духовниците, а тогава имах нужда да ги чуя. Любовта е по-голяма от смъртта. И умее да я побеждава. Учете се да обичате! Учете се да прощавате! Учете се да живеете, все едно вече сте на Небето! Ако България не е Небе, то е защото дяволът много обича “справедливостта”. Ако България може да бъде Небе, то е защото справедливостта на Бога Отца сложи Единородния Му Син вместо нас под ударите й.

В житието на св. Климент (25 ноември) пише, че той и събратята му копнеели за България. А копнеят ли сега по нея, повече от хиляда години по-късно? На нищо ли не ни научиха? Нас, които повтаряме, че в никакъв случай не трябва да се прости на непоискал прошка? Върни се, свети Клименте! Смили се над децата си! Баща не може да презре своята плът. Ела, седни в класните стаи. Изгони от тях тия, които казват, че Свещеното Писание било пълно с грешки. И започни с нас всичко отначало. Още от: “Винаги първи казвайте добър ден…”

Благ е Господ към всички ни. И към мен, и към хлапето в расо, което не ме поздрави. Без да знам името му, ще се моля за него. Просто съм длъжен! И вие се молете за мен!

П.П. Странно е, че тези, които отричат прошката в този свят, отричат и Страшния Съд в отвъдния. Търсят Съд тук, но справедливостта ще дойде тогава, когато Христовите са вече в безопасност. Завинаги!