Не ме вълнува как ще приемете следващите думи. Пиша ги, за да формулирам и затворя в изречения мислите си. От около 15 години насам изпитвам ужасна тъга в края на декември. На Рождество ми е светло, топло, хубаво край близките, а след Стефановден докъм 1 януари ми е тежко. И все по-тежко става.

Болно, обидно, смачкано. На 1 януари отново ми просветва пред очите. Когато се разхождам по пустите и тихи улици сутрин. И се успокоявам. Но вечерта на 31 декември се чувствам като онези животинки, които се плашат от гърмежите и искат някъде да се скрият, докато всичко отмине.

Като малък и аз гърмях, разбира се.

Сега се чудя на всеобщата лудост – всички купуват храна и какво ли още не – сякаш идва война. Магазини, улици, площади са препълнени с бързащи ентусиазирани хора – ако са млади, разбирам ги, но такива като мен чичаци – закъде бързате, на какво се радвате, какво ще отбелязвате, по какъв повод е празникът ви?

И тук идват някакви езически обяснения за някаква нова година, някакъв символичен преход към следващата обиколка на земята около слънцето. Кое е повод за отпразнуване на подобно физично явление? Как това явление се свързва с тоновете храна, които ще изхвърлите в контейнера? Или с тоновете, които ще погълнете и ще си причините киселини, сланини и депресия?

По какъв начин трябва да ми достави радост нещо толкова тривиално като времето? То ми носи само болка – че съм далече от Бога, че всички се отдалечаваме от Него все повече, че сме предопределени за тая тъга и няма къде да се денем от нея, освен да потънем навътре в себе си – всеки в себе си. И там да потърсим има ли трошичка още от детското усещане за празник. Това остатъчно чувство от Рая, достъпно само за децата.

И тук идват глупавите обяснения – нищо не можем да направим срещу времето, затова дай да го ударим на „яденье, пиенье и курвенье“ – чух този израз наскоро в Македония.

И това възприемане на света ме досъсипва покрай останалата „празнична“ суматоха.

Смениха ни парите – това е положението. След 3 години пак ще ги сменят – написали са си го в сайта на европейската централна банка. Ще ги превърнат в цифрички на телефоните. И тогава тези цифрички ще могат да бъдат използвани само за абонамент – ще ни абонират, без да ни питат, за ползване на гориво или ток за колата – право на ползване за кратко време, за билет за автобус, но до определено разстояние, за електричество у дома, вода, газ, за учене в университет – за всичко, за което довчера сме плащали. Като се изчерпи абонаментът – ами няма. Няма да пътуваш, няма да учиш, ще си седиш кротко у вас и ако имаш абонамент за телевизор, ще си го ползваш. За по-работливите, по-послушните и доносниците – по-големи квоти. Няма да има по-богати и по-бедни. Ще има хора с по-високи нива на абонамент и с по-ниски.

На този фон тълпата ще продължи да яде и пие на всеки 31 декември. Просто в храната ще има след въвеждане на квотите повече брашно от червеи и по-малко мръвки от прасета. За повече мръвки – по-висок абонамент. После при лекарите с противоотрова срещу отровната храна пак така – няколко нива на достъп и лечение. На сайта на производителите на брашно от червеи някакви ухилени до ушите беломуняви костюмари обясняват колко е полезно и енергоефективно всичко при тях. Но не пише къде отиват тоновете, които бълват вече няколко години. Още не смеят да го съобщят.

Жабите се варят бавно. Жабите не разбират, че ги варят. Работете повече, трупайте повече цифрички и ще имате по-големи квоти. Може да успеете и домашен хуманоиден робот NEO 1x да си купите за 20 хиляди долара. Тогава животът ви ще бъде чудесен. Той ще мие чинии, вие само ще празнувате.

Ние не подозираме какво са решили собствениците. Ние само ядем и пием до забрава, хвърляме храна в контейнера и гледаме картинки по новините. Не знаем защо продължават войните. Не знаем какво е скрито зад думите на този и онзи политик. Подготвят ни от година на година за този ужасен нов свят, психолози и цели екипи се грижат да ни бъде представен като приветлив, безгрижен, пухкав и сладък, в извратените мозъци на някакви злодеи се раждат идеите как да ни контролират на едро, това си личи по всички медии във всеки един миг, пропагандата не спира – и на този фон аз да се радвам, че техните планове напредват от година на година? Да отбелязвам с радост приближаването на ужасния им свят? Не е ли малко унизително?

Падна ми се да живея в тази лепкава действителност и не намирам в нея много поводи да се зарадвам.

Само в Бога мога да се радвам – че ме е дарил с близките ми хора. Че още съм с разсъдъка си и мога да Го помоля да ми даде покаяние.