Минути преди края… Стоях с един от опечалените пред прясно изкопания гроб. Чакахме да свалят ковчега от катафалката. На няколко метра от нас доволно махаше с опашка куче. Малко кафяво и много сладко. От тези, които, ако имаше как, би си взел вкъщи. Не ни обръщаше никакво внимание, защото ръфаше огромен кървав кокал. Някой подхвърли: “Не искам да знам чия кост гризе…” Избутах опечаления и застанах между него и гледката, докато пръстите му до кръв се впиваха в дървения кръст, който държеше… Истината е, че ми идеше да вия като гладно куче. Но не беше удобно. А и истинското куче не беше гладно…
Имах чувството, че някой ме хвана за гърлото. И започна да ме разпитва на живот и смърт: “Какво сте се вкопчили в тая плът? На, гледай сега! Виж бъдещето й! И за душата си ли искаш същото? Така някой да я изрови и загризе…”
После се сетих как хората казват не “Бог да прости”, а “мир на праха му”, защото Божията прошка не им трябва. Ама докато плътта стане на прах, имат власт псетата. И дотогава ще има оглозгване, а не мир. Както казва пророк Иеремия: “Защото от малък до голям всеки от тях се е предал на корист, и пророк, и свещеник – всички действуват лъжливо; лекуват раните на Моя народ лекомислено, думайки: “Мир! Мир!”, а мир няма.” (Иер. 6:13-14)
Малко по-рано, преди началото на опелото, дойде при мен представител на църковния хор. Сигурно съм ви разказвал за църковния хор… Приближава се някой от тях до ковчега и започва психологическа борба за надмощие с роднините на покойния: “Искате ли да пеем на опелото? Не?! А защо точно на вашето да не пеем? Прилично е и е прието да пеем. Ние не вземаме скъпо. За вас ще направим изключение. Вие не искате погребението да е тържествено, така ли?” И други подобни приказки. Повечето опечалени рухват още на второто изречение.
Та, един от тези църковни хористи ми казва почти на ухо: “Ще пеем заедно с теб, моето момче. Когато тази агенция прави погребенията, ние винаги пеем. Затова тя е дълбоко уважавана от нас.” Ще питате как се казва агенцията? Няма да й правя реклама, но ще подскажа на тези, които обичат кръстословици – папска корона с пет букви. При папската корона с пет букви църковният хор е винаги доволен, а попа и опечалените никой не ги пита. Хванахте метафората, нали?
Ще върна лентата от днешния ми ден още малко назад. Точно преди входа на гробищата има редица от продавачи на цветя. Още първата, смугла жена със специфичен акцент, ме спря пред кофите с китки и попита:
– Има ли погребения днес?
– Има! – кимнах мрачно.
Тя се прекръсти, погледна към небето и рече високо:
– Амин! Дай Боже!
И продължи да се кръсти, докато я подминавах…
Загубата си е загуба. Но и печалбата е печалба. И едното, и другото имат своя вяра. Едната вяра понякога изключва другата. Толкова е просто. Аз съм едно, те са друго, между нас стоят пропасти от нужди… Бездни…
Така ще загубим Православието! Сред кофи с цветя и “Амин! Дай Боже!” на уста. С вдигнати ръце, пълни с вяра, че Бог няма да ни остави в нужда… Ще погледне благосклонно на нашата украса, на нашата печалба. Ще се наядем от загубата на чуждото… На Православието, което вече ни е станало чуждо… И което сме оставили кучетата да ръфат. Господ обаче ще запази своите и тяхната чиста вяра. Както Сам говори в Евангелието: “…Та Бог ли няма за защити избраниците Си, които викат към Него денем и нощем, макар и да забавя да ги защити? Казвам ви, ще ги защити наскоро. Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:7-8)
Ако вярата ни не се различава от тази на цветарката, ако църковното изпълнение изпитва благоговейния интерес на църковния хор от гробищата към папската корона, то нашето бъдеще е в устата на малкото сладко кафяво куче…
Не съм си измислил тази история. Животът ми я показа днес. Христос е великолепен разказвач. Актуален, красноречив и символистичен. Трябва да нямаш сърце, за да не повярваш в това, което видях. Ама сърцето е скъпо удоволствие. Затова, вместо него, някои си вземат кучета. И те им стават любимци…