– Кое според вас е най-важното изречение в Евангелието?
Той се заколеба за момент и в иначе ведро изглеждащите му очи скорострелно се появиха сълзи, а гласът му леко потрепери:
– “Да не съм аз, Господи?” (Мат. 26:22) Ако не си разбрал това изречение, не си разбрал и Евангелието. Или по-точно, разбрал си го погрешно.
Този диалог е част от интервю със свещеник от друга поместна църква. И аз като вас обичам хубавите проповеди. Ето я и ползата от интернет – достъпни са ни слова на всякакви езици. Не мисля, че имаме потенциал да чуем нещо толкова дълбоко на български. Съжалявам, че го казвам, но така смятам.
Цяла вечер ме държаха буден тия думи. И си казах, че ще напиша проповед за тълкуванието им. Макар и те да са толкова дълбоки, че не могат да се изчерпят с едно гребване на ведрото.
Има една черта у съвременните християни, която не спира да ме изненадва – огромната самоувереност, заприличала на пандемия. Въцъркови се някой, постои една година на служба в храма, повтаря “аз грешния, аз окаяния”, а след това дума не можеш да му кажеш. Всичко знае, критикува всички, прави анализи на маса с чаша вино и мръвка за мезе, защото постът бил за фанатиците. Понякога надминаваме фарисеите. Нали помните какво казва Христос: “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява – ще бъде въздигнат.” (Лука 18:14) Обаче у нас въпросът: Да не би да съм аз, Господи, този, който ще бъде унизен? – липсва. И как пък ще допуснем да се прокрадне такова съмнение… в себе си… От малкия до големия.
Гледах беседа с едни чуждестранни хлапета, които онзи ден били протестанти, вчера се обърнали към православието, днес изнасят лекции на тема колко бил неуреден енорийският живот в България. Седнали, сложили крак връз крак и надули бузи от сериозност. Чакай малко, бе, хлапе! Ела с мен в блатото на Централни гробища, поплачи заедно с духовните ми чеда над безизходиците им, постой на един маслосвет, когато краката така те болят, че ти иде да викаш с глас, а до тебе стои умиращ от рак… И тогава ми давай акъл от висотата на едномесечния си опит в Църквата.
Друг пък врагът му го излъгал, че е пръв без равни в цялата Църква. Обаче и бебетата знаят, че Пръв без равни е само Христос, а Църквата е съборна. Ами ако Спасителят попита от името на Своята Голготска саможертва: “Някой самоназначавал ли се е за глава на Тялото Ми, а други ласкали ли са го заради това?”, ще се намери ли кой да каже: “Да не би да съм аз, Господи?” И въобще не ми казвайте: “Няма страшно, Господ ни обича.” Да, наистина “Бог е любов.” (IЙоан 4:8), но тези думи не бива да се тълкуват като: “Номерата ни ще минат при Него, защото Той е много милостив (разбирай, мекушава душица).”
Господ говори: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте Царството Небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.” (Мат. 23:13) Да не би това “горко” да е за мене, Господи, който съм получил властта да връзвам и развързвам греховете? Да не би да съм взел ключа и да съм го забравил някъде като дете, на което всичко трябва да му връзваш на врата, за да не го загуби и да не може да се върне вкъщи? И не само аз, но и всички с “ключове”.
Чуйте още: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената дваж по-достоен от вас.” (Мат. 23:15) Е, кажете, де – за кого е това “горко”? Да не би в целия си църковен живот да сме оправдавали греховете си и сега да ги завещаваме като “свещено предание”? Някой казва ли за това: “Да не съм аз, Господи?”
“Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота.” (Мат. 23:27) Да не би да съм аз, да не би да сме ние, Господи? Ние, които се обличаме в лъскави одежди, носим златни кръстове и пеем правилно по невми да сме “извътре пълни с лицемерие и беззаконие”. (Мат. 23:28) И заради тайните си и непокаяни грехове да изпитаме Твоето “горко”.
Не, не, не, не сме ние! Не става дума за нас. Ние сме праведни! Деца на праведници! Гордостта ни е заради нашето достойнство и е оправдана. Греховете ни са, защото сме чувствителни. Каменосърдечието – защото сме непоколебими. Израстването ни е заслужено. Въпросът: “Да не би да съм аз, Господи?” е за недостатъчно въцърковените. Честна дума! Както се пееше в една песен: “Повярвай ми – така е, сънувах го – това е.”
И кои са тия “недостатъчно въцърковени”? Отговорът е – светите апостоли. Ето какво пише в Евангелието: “И когато ядяха, рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде; те се много наскърбиха, и всеки от тях почна да Го пита: Да не съм аз, Господи?” (Мат. 26:21-22) Тези, които били неразделно с Христос, се бояли от себе си. От своето несъвършенство. От пълната бездна, която биха представлявали без своя Учител. Разбирали, че, оставени сами на себе си, от ученици биха се превърнали в Негови предатели.
Затова думите: “Да не би да съм аз, Господи?” са история за правилното отношение на човека към Бога. Той разбира, че е нищо без Него. Че душата му се превръща в преизподня, в дом на бесове, когато Христос Го няма, а се уповаваш на самия себе си. Така станало с Иуда. Скоро чух едно нелепо тълкувание, че предателството било направено от прекалена ревност във вярата. Ние всичко обръщаме наобратно, защото така ни изнася. А всъщност човекът бил нагласил едни пари и те му трябвали. Каква ти ревност, като си е взел заплатата от 30 сребърника… Банална история за църковен крадец, която групом оплакват всички свети отци. Духовност, обратна на ревността. Равнодушие, което струва няколко монети, захвърлени в храма.
Тези думи са образец на страха Господен, без който няма истинска любов. Веднъж вкусил от Божествената любов, човек се бои да не я загуби. Да не я предаде. Да не я оскверни със своето несъвършенство. Бои се от себе си да не би с настояването си да надговори Господа и Той да му рече: “Добре, прави каквото искаш!” Затова и истинският християнин изоставя себе си и своето и с цялото си същество се стреми да постигне Христовото. Както казва и апостол Павел: “И вече не аз живея, Христос живее в мене.” (Гал. 2:20), понеже всичко у него е станало Христово, волята му, мислите му, желанието му и т.н.
И сега ми кажете ние на кого приличаме повече? Сложете тези думи “Да не би да съм аз, Господи?” като мерило за своята църковност. За това живеем ли или оцеляваме в Църквата Господня. За седенето крак връз крак и лекотата, с която намираме махна на другите от пиедестала на житейски или политически пристрастия. За “реформирането” на Преданието, в което Тялото Христово става двуглаво – с един земен пръв и с Един Небесен Пръв. Премерете силата на проповедите ни, чрез които малцина се обръщат или ако се обърнат във вярата, стават хилави като нас. Премерете оправданието за беззаконията ни и преценете струва ли си цената на одеждите, които носим. И колко карата беше Кръстът на Разпънатия Христос. Този Кръст беше ли като кутийка и можеше ли да се отваря, за да си слагаме вътре светини… Да не би да съм аз, Господи, който извадих от там Твоята любов, за да си скътам малко земно преуспяване в него…
“Когато славните ученици при умиването на Вечерята се просвещаваха, тогава злочестивият Иуда, обзет от сребролюбие, (а не от ревност – моя бележка), се помрачаваше, и Тебе, Праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии. Виж, любителю на богатствата, тоя, който заради тях се обеси. Бягай от ненаситната душа, която се одързости да направи това на Учителя. Господи, Който Си благ към всички, слава на Тебе!” (Тропар преди Причастие)
Защо се просвещаваха учениците? Защото имаха любов към Спасителя. Защо се помрачаваше Иуда? Защото слушаше своите помисли, които му казваха да краде от църковната каса. Апостолите се просвещаваха, защото се бояха да не станат предатели. Иуда се помрачаваше, защото не виждаше нищо лошо в предателството. И топеше заедно със своя Учител в блюдото. (Виж Мат. 26:23) Тоест, не признаваше Неговото Първенство, авторитета Му на Учител и Господ. И по това ни беше казано как да се разпознае предателят.
Ето какво желая на всички ни – да разпознаваме предателя. В себе си и извън нас. И да се боим само от Господа. Него да не загубим, а не паричките или мястото. Него да не предадем – заради себе си или временната човешка конюнктура.
Да не съм аз, Господи, който измежду многото сметки и заобикалки на трудностите, да забрави да Те обича? Да не съм аз, Господи, да не съм аз! Защото, ако изгубя любовта Ти, и за мен ще важи казаното за Иуда: “Добре щеше за тоя човек, ако не се бе родил.” (Мат. 26:24)
Само не се опитвайте да кажете тези думи насила и без сърце. Номерът няма да мине. Иуда опита да го направи, като “рече: Да не съм аз, Рави? Иисус му отговори: Ти каза.” (Мат. 26:25)