Ще споделя нещо, рискувайки да получа укорителен поглед от най-любимия си човек. А когато обичаш някого, правиш възможното да не го разочароваш. Знам обаче, че моят дядо поп ще ми прости. Той винаги ми прощава. А и не само на мен…

Има „тайни“, които ги знаят само посветен кръг от хора. Обикновено най-близките. Е, след Бога, от попадията по-близък на свещеника няма. Та, знам аз едни „тайни“, които не се разказват на всеослушание. Не е прилично. Това са „срамни тайни“. Поне така мисли моят дядо поп. Някои от тях са ми споделени от него в момент, когато се е чувствал уморен от хорски претенции, за други съм се досетила сама, макар да ми ги е спестил или пък съм станала личен свидетел, заради обстоятелства, които ще спомена малко по-надолу. Обаче, аз съм и бивш журналист. Някак отвътре ми идва да не се самоцензурирам постоянно. А и журналист „тайна“ не пази. Обикновено гледам на нещата почти темерутски, като страничен наблюдател. Изказът ми не винаги е напудрен, но целта ми не е да нагрубя някого. Напротив. Пишещият е попивателна на въздуха около себе си. Понякога го филтрира (ако цели определен ефект), друг път оставя „отровата“, за да вкусите от горчивината й и да не се мине само той да е нагазил до колене в… Ама да не ви занимавам с журналистически тарикатлъци при разказването на истории.

Но това да си попадия с професионална деформация си е нож с две остриета – хем мога да те хлъзна и да ми споделиш неща, които не казваш на всеки, хем никога не знаеш кога ще те изтипосам в някой блог, та да ти се подиграва целият свят. И това, че някои от срамотиите ни моят поп се опитва да прикрие, не се знае дали попадията няма да разкрие. Нефилтрирано… Разбира се, има тайни, истински, които даже една попадия никога няма да научи от попа, пък дори и след Бога той да обича най-много нея. Тайната на Изповедта. Но това е друга тема. Убедена съм, че там тайните на хората не са срамни. Колкото и да се срамуват. Те се покайват за тях. А Бог им прощава. А това не е любопитно за един журналист. За попадия пък въобще. Толкова с лирическото отклонение, самозастраховките, обяснителния режим! Виж, явните срамотии, с които хората много често се накичват като с лампички на коледна елха, са ми от най-любимите четива за поука. Първо за мен самата. Защото аз не съм по-различна от когото и да било. Оваляла съм се в същите мръсотии, в които и вие. А ако успея да им пусна тока, така че да светнат – за мен, за вас…

Минус 17 градуса. Сняг до колене. И продължава да вали. Брадата на дядо поп е замръзнала. Трудно му е да подскача от крак на крак. Вдървен като изсъхнал пън, който смразяващият вятър може да катурне върху някой гроб. Да, гроб. Застанал е в средата на новия парцел на Малашевските гробища. Култова туристическа дестинация. Който не я е посетил с възпитателна цел – горещо му препоръчвам да направи един-два тегела по алеите, за да се научи да цени живота. Много мъдрост е събрана там. Та, ледените ветрове се гонят и се блъскат в моя дядо поп, който стоически чака да започне панихида. Чака. Чака. Колко да чака? Записано за 10 часа. Вече е 10 и 15. Хората ги няма. Вижда през гъсто навяващия сняг, че на 10 метра от него има паркирана кола. Събира сили и отива да попита дали това не са хората, записали панихида на свой близък. Да, те са. Пуснали парното в колата мъж и жена и си говорят. Чуква им на прозореца. Стъклото се плъзга. Започва обичайният разговор: „Извинете, вие ли сте записали панихида за 10 часа на еди кой си?“ „Да“ – отговаря бавно мъжът. „Вече е 10 и 15…“ – казва дядо поп. „Ами, отче, ще почакаш още малко. Роднините ни закъсняват.“ И прозорецът се плъзга бързо нагоре, защото топлото излита. Хората в колата не се интересуват от замръзналия поп. За тях той е обслужващ персонал. Нещо като сервитьор, който трябва да стои до масата, докато не дойдат всички гости и докато не си харесаш нещо от менюто… А дали някой се сети да покани попа в колата да се сгрее? Все пак задната седалка е свободна… Че кой го интересува? Нали ще му платят накрая. 20 лева. Няма да влизам в подробности колко от тези пари са за него. Ама… да имал кола. Защо няма кола, за да си седи на топло в нея? И за служене след това на Литургия с 38.7 температура няма да отварям дума. Няма да обяснявам още, че заради това, че нямаме тая пуста кола, се е случвало той да закъснее с 5 минути. Правили са го на 2 стотинки за такова закъснение. Защо точно на 2 стотинки? И аз съм се чудила на този израз, ама сигурно, защото на толкова оценяваш човека срещу теб. И пак е нещо. Можеше да го оценят и на кръгла нула. Вероятно имат някакъв страх от Бога. Или от “някаква сила”, както по-често казват.

Като казах по-горе 38.7… Краят на юли. 38.7 на сянка. На голото поле на същите Малашевски гробища сигурно стигат и 50 градусите. Тоя път и аз съм с попа. На 2 панихиди и едно опело. Хората така са си ги записали, за да им е удобно, че не се интересуват дали е удобно на попа. И трите с по час и половина пауза между тях. Ни да се прибереш, ни да стоиш. Та, в такива ситуации, попадията, ако си няма друга работа, ходи с попа. Да му прави компания. Да се разходи и тя с мъжа си като нормалните хора в парка. Е, разбира се, гробищен, но все пак парк. Тука ще отворя една скоба. Ако свещеникът си върши съвестно работата, единственото му свободно време, в което да изведе жена си на разходка, е именно това – в паузата между опело и панихиди. А паркът? Има разнообразие поне в това отношение – Централни, Бакърена, Малашевските… Жената на свещеника ще се радва и на този час и половина с мъжа си. И няма да й дреме, че е на гробища. Важното е, че е с него. Че не го е оставила сам. Че може да сподели част от скръбта му. Защото попът, за разлика от нея, не е темерут. Той страда истински за всяка една душа, за която се моли. Затварям скобата. Та, виси си попът до един гроб, а аз съм застанала през два парцела от него. Хем си го виждам, хем не притеснявам роднините на починалия. В крайна сметка те са повикали свещеник, а не цялото му семейство. Да, ама роднините ги няма. 10 минути закъснение. Повдигаме си рамене двамата през два парцела. 20 минути… Никой няма. Звъня му аз и весело подхвърлям: „Тен ще хвана вече, все едно на море си ме водил, ама ти ще слънчасаш с това черно расо“. „Ще им звънна да попитам какво става“ – отвръща ми. – „Няма да закъснеем за опелото. И без това има да чакаме още час и половина“. Не се оплаква, но го виждам, че вече губи търпение. Жегата не се трае. Представям си как довечера ще пера чисто мократа му риза. Но и се притеснявам още колко пъти през този ден ризата му ще се мокри и изсъхва на гърба му. И докато моите мисли са заети с притеснения дали няма да получи топлинен удар, той вече се е обадил. Изчаквам да видя, че сваля телефона си от ухото и пак звънвам: „Какво става?“ „Ами… имало задръстване. Щели да закъснеят с около половин час. Но пък ведро ми казаха: „Е, попе, той Господ прощава, ти ли няма да ни простиш едно закъснение. Ще ни почакаш още малко“. Та, така, сладурче… Ще посъбереш още малко тен“ – казва ми моят дядо попчо през два парцела. И в този момент тия два парцела ми се струваха все едно ни дели целият свят. Усещах как гневът засяда като буца на гърлото ми и аха да ревна от обида. Теглих им една на ония хора (наум) и прекосих тия два парцела. Отидох до моя изпотен герой в черно и го прегърнах. И така изчакахме „задръстените“ хора. Щом видях колата им да се задава и веднага дръпнах към предишната си позиция. Да не ги притеснявам. Нищо, че ми изглеждаха на хора, които нищо не би ги притеснило. Така се и оказа. Свещеникът има моменти, в които няма сили да си поиска таксата. Обикновено изчаква хората сами да попитат какво дължат. Е, тези не попитаха. Направо му дадоха найлонов плик. А вътре какво мислите? Един потник от жарсе (бабите и майките ни знаят за тази велика материя, от която едно време се правеха потници и комбинизони, но съм убедена, че моите племенници не са и чували за жарсе). А после моят поп дойде при мен и със смях ми каза: „Ето, порадвай се. Виж с каква антика се сдобих“. Бял жарсен потник и лепнат директно върху плата с кафяво лепило „Рила“ етикет с червена щампа „ТПК Родина – 50 стотинки“. На него му беше смешно. Някой си беше разчиствал гардероба и бе решил снизходително да го даде на попа, вместо да го изхвърли. А на мен ми идеше да закача този потник на един клон и да вдигна бялото знаме. Предавам се, хора. Не знам как моят дядо поп още воюва за душите ви. Аз се предавам. Още го пазя този потник. Ей така, като символ на онзи режим, промил до такава степен мозъците на някои хора, че даже техните поколения по генетичен път някак си са попили онзи дух на непукизъм за другия. Един потник срещу една душа. Ей това е битката в тази държава. И да ви призная, малко съм притеснена, че към момента жарсените потници водят по точки…

За опелото след тази злополучна панихида няма да се отплесвам много. Както се вика – проследих го пак през два парцела. Тъжна картинка – опело на гроб. Не е кой знае какво. Мисля, че само на моя дядо поп му пукаше за починалия. Десетина роднини. Жена му на предалия душата си в ръцете на Бога си говореше с някакъв мъж, застанали с гръб към ковчега. Някакъв друг човечец си наля чашка с водка от шише, натъпкано в джоб на старо сако и запали цигарка. По-младите си говореха, а една девойка беше със слушалки в ушите. Кой знае каква траурна мелодийка си беше пуснала на телефона, докато вървеше опелото… После разбрах, че не пожелали да си запишат реда на парцела и номера на гроба. За какво им е? Нали попът щял да се моли за починалия. Те били ангажирани хора и нямало повече да идват на гробища.

Последва час и нещо пауза, в която ние двамата си намерихме в по-централната част на гробищата, където има дървета, сенчица. И поседнахме. Изпихме по една минерална вода. Поговорихме си за наши си работи. Спестих коментара си за опечалените, че то само трябваше и аз да му дудна… Мина и другата панихида. Там хората бяха нормални. Има и такива. Отецът им взе имейла, за да им прати молитви за починалия. Той винаги така прави, стига да има желаещи да се моят за близките си. Тръгнахме си. Вече бе станало два и половина. За пътуването в 86 от Малашевци до Сточна гара ще напиша специален текст. След това се разделихме. Аз към тролей 9, той към 11. Неговият ден не беше приключил. Трябваше да се върне в храма в Дружба. Като пристигнал, влязъл в канцеларията, отчупил си парче от питка, останала от кръщене от преди 2 дни и взел един шоколадов бонбон. На това му викат попски кроасан. И точно отхапал първия залък, когато нахлул човек. Изгледал го снизходително: „Ааа, ядете ли? Аз идвах преди 3 часа, ама вие нали си почивахте и ви нямаше в храма…“ Иди че обяснявай…

Хайде малко да сменим гробищата. Празничен ден. Панихида на Централни гробища. 11 часа. Хората с автомобил. Дошли навреме. Чудо на чудесата – всичко минало по вода. Даже 15-тина минути си поговорили след това. И изведнъж казват на моя човек: „В 12 часа ви чакаме вкъщи да направите и водосвет“. Престрашил се дядо поп и попитал: „А мога ли да дойда с вас с колата до Дружба?“ „Съжаляваме, нямаме място. Но ще ви чакаме в 12“ – отвърнали му бодро. И духнали с колата. А моят герой ми звъни: „Аз как да стигна за 20 минути от Централни до Дружба?“ „Карай го по-спокойно. Те са си вкъщи. Когато стигнеш. Ще почакат“ – успокоявам го някак. И тръгнал нашият човек – пеша до Сточна гара, след това тролей, 45 минути по задръстените софийски улици, после още 10 минути пеша до блока на тези хора. По пътя им звъннал да ги предупреди, че все пак ще закъснее. А те му отвърнали с онзи същия снизходителен тон, който се използва винаги за хора, които са по-долна категория от теб, ама в момента трябва да ти свършат някаква работа, та от немай къде трябва да им простиш: „Е, айде, ще те изчакаме, моето момче. Ама защо не си хвана едно такси?“… Моето момче… Разбирате ли? Нищо не им отговорил…

Обаче, ако имаше кола моят дядо поп, колцина щяха да го похвалят за това? Нима има много от вас, които не са се възмущавали от колите на свещениците и владиците? Нима не сте ги осъждали? Не ми казвайте…

Мога да спомена и за големия шлем, както аз го наричам. Три опела на три различни гробища в София с по 30 минути между тях. Тогава таксито е неизбежно, сами разбирате. Или поне тези, които са от София. А след това, попил мъката на толкова много хора, да се върнеш усмихнат в храма и да си лъчезарен, за да направиш едно Венчание и едно Кръщение…

Мисля си, че и тези три гробищни примера обаче са ви дошли в повече. Нефилтрирани бяха. Хората разказват много лоши неща за поповете. Но забелязали ли сте, че поповете не разказват често своите истории публично. Правят го от деликатност. Тези „тайни“ са част от свещеническото благородство. Но знам какво костват – бели коси, болка в краката, кръста и душата, аритмия, високо кръвно, бълнуване нощем и още много други, които не тук е мястото да казвам…

Знаете ли защо ви разказвам всичко това? Не за да разкривам интимни подробности от живота на един свещеник. Нито пък да мрънкам. А за да стане видно какви сме. Как се отнасяме един към друг. Към духовните си нужди. Като потребители. Като клиенти. И защото най-често каквото е отношението ни към пратениците Му, такова е и към Началника. Каквито сме към свещениците, такива сме и към Христос. Ето, Христос очаква да вземе греховете ни, но ние сме в едно постоянно задръстване и все закъсняваме. Викаме Го, когато имаме нужда от нещо. И като ни свърши работа, Го оставяме. Сякаш че дух е излязъл от лампата и очакваме да се прибере в нея… с такси. Дори е по-ужасно. Измисляме Му характеристики, които Той няма, но пък са удобни за нашия егоизъм. Стараем се с Него да прикрием духовните си престъпления. На Христос причиняваме не аритмия. Направо Го разпъваме повторно. Написаното от мен е един апел да извършим невъзможното, за да се променим. Да си спомним, че Църквата е място, в което трябва да се обичаме. Да ни пука един за друг. Да се смиляваме един над друг. Защото сме едно семейство. Всички ние заедно и Христос. Някой мислил ли е как нараняваме Христос с апатичното си и снизходително отношение в Църквата? Той ще каже: „Деца, Аз умрях за вас на Кръста. Какво повече искате от Мен, за да се трогнете?“ Да ви издам ли една „тайна“ как Му отговаряме: „Приготвили сме Ти един жарсен потник“…