„Среща с Живота“ върви добре. Вторият тираж е на свършване. Сайтове се надпреварваха да ми искат текстове. Даваха ме всяка седмица по телевизията. От журналистиката съм понаучил какво трябва да правиш и какво не, за да се харесваш на хората. Колко му е? Стоиш си кротко и приемаш аплодисменти. А големите работи са за големите хора. „Аз съм малък и недостоен! Не е за мен това!“ Така и за смирен ще те помислят. А и врагове няма да имаш…

Аз обаче, (както личи от заглавието на блога) съм си аутсайдер. Никога не съм бил оцеляващ. Винаги ме е било грижа за онова, което е в сърцето ми, повече отколкото за доброто ми име, кариерата, перспективата и известността. Така пропуснах златни шансове да се прославя. Не ми пука. Понякога заради любовта ти могат да те намразят – хора, които не познаваш и хора, на които си помагал. Може приятели да те ударят в гръб. Например, наричайки те „зилот“, каквото и да означава това в главите им. Но и това е за смирение! И това е, за да търсим упование в Христа, а не в човеци. Дойдох в Църквата заради истината. Намерих я с огромни трудности и не съм съгласен да я изтъргувам за нищо в този свят.

Същите думи чух и от свои духовни чеда (някои от тях бивши протестанти). И то без да съм им подсказвал нещо. „Дойдох в Православната Църква заради истината, а сега какво ми казва този събор? Нима беше напразно?“ – говорят ми те. Дължим отговор на тези хора. На нашите братя и сестри в Христа. Вместо това се замерваме с определения като „зомбита“, „зилоти“, „фанатици“, „сектанти“ и т.н. Ако не сте обърнали никого към Църквата, то поне не гонете тези, които вече са в нея. Поне не и без да сте им дали отговор.

Пиша този текст именно заради тях. За да им кажа думите на Господ Иисус Христос, че „по плода се познава дървото“ (Мат. 12:33). А какви са плодовете (поне първоначалните), които даде съборът в Крит? Може би, когато най-после прочетем официалните документи, ще се окаже, че там са взети едни чудесни решения и нещата, подписани в Шамбези, са поправени напълно в духа на светите отци. Дай, Боже! Засега обаче промените изглеждат козметични. Като онзи текст, в който пишело, че: „Православната църква приема историческото наименование на другите инославни християнски църкви и изповедания, които не са в общение с нея“.

Единственият видим плод в момента са упражненията в сарказъм и разправиите между православните. „Любовта“ към чуждите е за сметка на тази към своите. Станахме като онези семейства, които пред хората пазят безупречен етикет, но приберат ли се вкъщи си тряскат врати или чупят чинии. Преподобният Паисий Светогорец пише: „Въобще това е и духът на времето ни: семейството губи своя свещен смисъл поради проявите на такъв вид любов, чиято цел не е единството, но разединението. С подобна светска любов и нашият патриарх (Атинагор) отива в Рим. Макар че първо би трябвало да прояви любов към нас, неговите деца, и към Майката Църква, той за съжаление насочи любовта си много надалече. В резултат на това бяха задоволени всички светски деца, които обичат света и притежават такава светска любов. Обаче бе причинена съблазън сред всички нас, чедата на Православието – малки и големи, които имат страх Божий.“ Тези думи, струва ми се, са по-валидни от всякога. Светът нахалства да наложи своят лицемерен етикет и в Църквата.

Има една опорна точка, че за всички проблеми са виновни зилотите и тяхното упорство. Дори един професор, деен защитник на събора, писа: „За Светия и Велик всеправославен събор се изказаха и не един и двама родни академични богослови, но тях кой ги слуша, а и да ги слуша – чува ли ги? Защото прелестта затваря първо ушите и очите, за да замъгли накрая ума.“ Като става дума за „академични богослови“, изглежда не се имат предвид хора като о. Георги Металинос, о. Теодор Зисис и Димитрий Целенгидис. Изглежда и те са се „провинциализирали и сепарирали“. И определено не са на нивото на родните им колеги, философи, историци и т.н. И затова са на различно мнение от тях.

Аз обаче се страхувам от прелестта и много бих искал да се преборя с нея. И ще съм благодарен да ми бъде помогнато. Защото засега не чувам никакви богословски аргументи, само словесна агресия, която единствено провокира чувството ми за хумор. И тъй, чакам някой да ми обясни как така има „други инославни християнски църкви“? Колко „църкви“ всъщност има? Една ли или легион? Това промяна ли е в Символа на вярата, където пише, че е „Една“ или само така е думата… Струва ми се, че сме на път да създадем „богословско“ чудовище. Щом Христос е Глава на Църквата, а тя е Негово Тяло, то какво имаме тук – Една Глава с много тела? И по-точно с едно голямо Тяло и много други по-малки? Или пък Христос се е разделил? Или Едното Тяло се състои от много на брой малки телца? Последните остатъци от възпитание ми пречат да напиша тук: „отговаряйте…“

И като стана дума за богословие, струва ми се не е необходимо да се връщам много назад във времето. Ще дам пример с двама съвремнни светци. Ето какво казва св. Серафим Соболев в своя доклад, произнесен на Московското Всеправославно съвещание през 1948 г: „Ние, православните християни, изповядваме, че Църквата, основана от Самия Бог за наше спасение, това може да бъде, в строгия смисъл на думата, само обществото на истинно-вярващите християни. Да се нарича църква всяко едно от еретическите общества, това означава липса на правилно разбиране за Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата, изложен в деветия член на Символа на вярата. Очевидно икуменистите, посочвайки многочисленността на т.нар. християнски църкви, участвуващи в икуменическото движение – … придават на тази многочисленост твърде голямо значение. Но от това, че лъжата ще се проявява не в малко, а в голямо количество нейни разновидности, тя няма да се превърне в истина, а напротив – още повече ще изопачава и ще отрича истината…“

Да приемаш да те титулуват като богослов, без да си такъв, да се черкуваш в енорията на св. Серафим, дори да правиш революции в нея, а да не разбираш тези толкова прости думи на владиката, е странно. Още по-странно е да се чудиш по телевизията как да наречеш католиците и да твърдиш, че и те са църква.

Също като св. Серафим мисли и св. Иустин Попович. В „Православната Църква и икуменизмът“ той пише: „…Както Личността на Богочовека Иисус Христос е една единствена, така и Църквата, основана от Него, в Него и на Него, е една и единствена. Единството на Църквата неминуемо произтича от единството на Личността на Богочовека Господ Иисус Христос. Богочовешкият организъм органично е един и единствен, затова Църквата не може да се разделя по никакъв закон, защото всяко разделяне би означавало нейната смърт. Намирайки се цялата в Богочовека, тя се явява преди всичко Богочовешки организъм, а след това вече Богочовешка организация… Светите апостоли и светите отци и учители на Църквата с мъдростта на Херувими и с ревността на Серафими изповядват единството и единствеността на Православната Църква, затова е понятна пламенната им ревност при всяко отделяне и отпадане от Църквата и строгото им отношение към еретиците, ересите и разколите. В това отношение изключителна важност имат светите Вселенски и светите Поместни събори. Според тяхното мнение Църквата е не само една, но и единна. Както Господ Иисус Христос не може да има няколко тела, така не може да има и няколко църкви, оттук: разделението, разделянето на Църквата е онтологично и по същество невъзможно. Разделения на Църквата никога не е имало и не може да има, а е имало и още ще има само отпадания от Църквата; така нежелаещите да принасят плод пръчки изсъхнали отпадат от вечно живата Богочовешка лоза – Господ Иисус Христос (ср. Иоан 15:1-6). От едната и неделима Църква в различни времена са се отделяли и са отпадали еретици и разколници и с това отделяне те са преставали да бъдат членове на Богочовешкото Тяло на Църквата. Така отначало отпаднали гностиците, след това – арианите, а след това духоборците, монофизитите, иконоборците, католиците (в това число бъдещите протестанти), униатите… С една дума, всички членове на еретическо-разколническия легион.“

Е, в прелест ли са двамата съвременни праведници или това, което говорят е напълно в духа на светите отци? Досега не съм чул честен отговор, а само манипулации като тази, че Православната Църква признавала католическите Кръщение, Миропомазание и свещена йерархия. Както и мъгляви приказки за любов. Сякаш някакси е станало възможно невъзможното и любовта се е разделила от истината (т.е. Самият Христос се е разделил). И погибелта е станала възможност за спасение…

Така ли учат обаче св. отци? Св. Максим Изповедник (в писмо XII – До Йоан Кувикуларий за правите догмати на Църквата Божия и против еретика Севир) пише: „Не желая еретиците да се мъчат и не се радвам на тяхното зло – пази Боже!, – но двойно се радвам на тяхното обръщане. Защото какво може да бъде за верните по-мило от това да видят разпръснатите Божии чеда събрани заедно. Не съм изгубил разсъдъка си, та да ви съветвам да цените немилосърдието по-високо от човеколюбието. Напротив, съветвам ви с внимание и усърдие да правите добро на всички хора и всички верни да бъдат всичко за нуждаещите се. Но при това казвам: не бива да се помага на еретиците в утвърждаването на техните безумни вярвания, тук е нужно човек да бъде рязък и непримирим. Защото аз не наричам любов, а човеконенавистничество и отпадане от Божествената любов това, когато някой укрепва еретиците в техните заблуди за неминуема погибел на тези хора.“

Имах един приятел, който казваше, че от много приказки за любов, ние днешните вярващи, сме станали любовчии. Тоест, всичко ни е захаросано, розово, лишено от честност. Като флирт за един ден, а не обич за цял живот. Отците никога не са постъпвали като нас. Не са лъгали еретиците, че техните лъжеученията ще ги спасят. И това те са правели именно от истинска любов. Който обича не лъже. Нито смята, че може да има много „истини“. Съвременният свят е на път да приеме всичко за чиста монета, за да отрече постепенно всичко като негодно. Но подобна всеядност е напълно неприемлива за богословието.

И понеже ни се напомня (в един много учен текст), че Едната Църква е първичната реалност, а поместността е вторична, то ме връхлитат още някои въпроси. Та нали Едната Църква е и Съборна! Тя е такава не само по отношение на географската поместност, но и на времевата. Т.е., казано по-просто, нейни членове са не само тези, които живеят по земята, но и тези, които са се преселили в Небесното Царство. Които са част от Тържествуващата Църква. Всички ние, воюващи и тържествуващи, земни и небесни, сме част от Едната Църква, обединени от вярата, с която са вярвали навсякъде, винаги и всички (по думите на св. Викентий Лерински).

И тъй, как са отличавали истината от лъжата на Седемте Вселенски събора? Как са били наричани арианите, монофизитите и иконоборците – църкви-сестри или еретици? Мисля, че всички знаем отговора! Но може би сме открили у себе си повече „любов“ от предците си. Включително и от ап. Павел, който казва: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си“ (Тит. 3:10-11). Открили сме начин, по който на отровното питие на лъжеученията да бъде сложен етикет, например „Сайдер“. По-добри сме дори и от лорд Самърсби. Нали помните рекламите: „Небивала история, истинско освежаване“. И тук така: не е вярно, но пък изглежда свежо.

В енцикликата на събора в Крит пише: „…Съборното дело продължава без прекъсване своето историческо развитие чрез всички по-нататъшни събори, получили вселенско утвърждение, в числото на които влизат: Великият събор (879-880), свикан по времето на св. Фотий Велики, Патриарх Константинополски; също така Великите събори от времето на св. Григорий Палама (1341, 1351, 1368), на които били утвърдени истините на вярата, засягащи най-вече въпроса за произхождението на Светия Дух и общението на човеците с нетварните Божии енергии; впоследствие Светите и Велики Константинополски събори – през 1484 г., които отрекли униатския Флорентински събор, през 1438-1439 г. и 1638 г., 1642г., 1672 г., 1691г., отхвърлят протестантските вероизповедания, а също и Съборът от 1872 г., осъдил етнофилетизма като еклесиологична ерес.“

Е, добре! Но нали всеки истински събор трябва да следва това, което са постановили предишните. Но според съборите от времето на св. Фотий и св. Григорий Палама католицизмът е ерес. За отреклите Фераро-Флорентинската уния няма какво да говорим. Дори тук пише, че отците отхвърлят протестантските вероизповедания. И изведнъж еретиците стават „други инославни християнски църкви“. Как да примирим тези две противоположности? И да кажем: вярвай в невероятното, иначе си в прелест. Вчера може да е било така, днес е иначе. Еретиците вече са „църкви“, лъжеученията са друга „истина“, с която (все още) не сме в общение. Това е най-новото, най-модерното, най-якото. Не бъди средновековен зилот, бъди cool.

Дори и първокурсниците в Богословския факултет знаят, че критерият какъв е един събор, е в това дали той е изразител на Свещеното Предание на Църквата. Има и събори с претенции за Вселенски, но всъщност са твърдели неправославни неща. И са били отречени, а един от тях дори е останал в историята с името „Разбойнически“ (449 г. в гр. Ефес). Така ще бъде и със събора в Крит – критерият и за него ще е Свещеното Предание и утвърденото на предишните събори. Ако отговаря на техния дух, ще бъде признат за „Велик и Свят“. Ако ли не, ще си остане „избран, утвърден и наречен“ за такъв.

Подобен е критерят за думата „прелест“. Опрелестен е този, който вследствие на гордостта си е попаднал под въздействието на вражеска лъжа. Негова противоположност е този, който със смирение следва онова, на което са го научили апостолите и светите отци. Аз нямам никакъв проблем да се извиня, ако се окаже, че греша. Но нека първо се реши как Църквата е гледала на еретиците – като на отпаднали от съборната истина или като на църкви-сестри. Но ако се окаже, че еретиците са си били винаги еретици и никога „църкви“, ще се извинят ли великите „академични богослови“ за квалификации като „зомбита“, „зилоти“, „сектанти“, „фанатици“, „разколници“, „сепаратисти“, „провинциали“, „талибани“ и т.н. Или не им е на нивото да се извиняват?

Но не маниакалните защитници на „църковността“ на лъжеученията са най-голямата беда на настоящите спорове. А тези, които се опитват някак да стоят над нещата, защото са уж по-зрели от останалите. И не се занимават с „дреболии“. Или пък просто се страхуват да говорят, за да не се изцапа доброто им име. Защото Господ говори: „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си.“ (Откр. 3:15-16).

С това, разбира се, не казвам, че всеки трябва да започне да крещи какво мисли. Напротив, настоявам всеки да знае мястото си и със смирение да стои в него. Например, епископът е и даскал, но даскалът не е епископ. Всеки трябва да е наясно с това къде отива. Църковността ни не може да е страничен ангажимент, нещо с което се разсейваме в неделя. Или пък начин да се покажем умни. Но любовта ни към Христа трябва да бъде поставена в центъра на сърцето. Именно любовта към Христа, а не към себе си или към благата и примамките на този свят.

И тъй, ето отговорът на тези, които питат: „Нима дойдох в Православната Църква напразно?“ Не, не е напразно! Тя наистина е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината.“ (I Тим. 3:15). Наистина е кораб на спасението и друг кораб няма. Просто понякога Капитанът допуска корабът да се разклати, за да провери кои от моряците са пияни. И да се сетят пътуващите, че това не е туристически круиз. Нито пък има каюти за пушачи.