Признавам, че ми е малко мъчно за миналото. Ще кажете, че беше вчера… А все едно е било преди 100 г. Един друг свят, в който всичко беше различно. Иска ми се да ви припомня за него, преди да са ви казали, че той никога не е съществувал.
Някога мъжете бяха просто мъже. Те вдъхваха топлина и усещане за дом. Не си позволяваха да треперят. Не и пред другите. Не и пред жените. Мъжете бяха стълбове, на които да се опреш дори до смърт. А ако си дете, можеше да се скриеш в шепите им и оттам да се плезиш на злия свят. Ако щете ми вярвайте, на тях дори не им и хрумваше да бъдат крадци или подлеци. Беше въпрос на вътрешен принцип. Продължете да четете Някога…
Нямам автомобил, нито часовник. (Казвам го за тези, които след думата Църква винаги ехидно добавят нещо и за скъпи коли, и за маркови часовници.) Движа се с градския транспорт. Всеки ден ми се налага да прекося почти цяла София. В последните три седмици, докато стигна до храма, средно дневно по четирима непознати ме псуват, като ме видят. В метрото, в рейса, на спирките, по улицата или от домовете си, провиквайки се през балконите.