Признавам, че ми е малко мъчно за миналото. Ще кажете, че беше вчера… А все едно е било преди 100 г. Един друг свят, в който всичко беше различно. Иска ми се да ви припомня за него, преди да са ви казали, че той никога не е съществувал.
Някога мъжете бяха просто мъже. Те вдъхваха топлина и усещане за дом. Не си позволяваха да треперят. Не и пред другите. Не и пред жените. Мъжете бяха стълбове, на които да се опреш дори до смърт. А ако си дете, можеше да се скриеш в шепите им и оттам да се плезиш на злия свят. Ако щете ми вярвайте, на тях дори не им и хрумваше да бъдат крадци или подлеци. Беше въпрос на вътрешен принцип.
Някога военните бяха храбреци. Момчетата им се възхищаваха. Като знаеше, че ги има, човек усещаше сигурност и спокойствие. Ако искаш да се научиш на чест, беше достатъчно да ги погледаш. С присъствието си те правеха пагоните да блестят, а не се кичеха с униформи така, както правят днес куклите с новите си рокли! Помня един прастар пенсиониран царски полковник, който ми казваше: “Хлапе, ходи изправен, какво си се прегърбил все едно не си българин?!” Ако щете ми вярвайте, те никога не биха всявали страх у народа си! Нито за един ден, нито за една сутрин, нито на една пресконференция. По-скоро биха си изяли ботушите, отколкото да го направят.
Някога повечето от нас мечтаеха като пораснат да станат полицаи. Защото искаха да гонят лошите. Младежките филми се разказваха най-вече за доброто ченге, което намира изход и в най-заплетената ситуация. И вместо да се ядосва, изтърсваше нещо смешно и не на място. Тези примери бяха взети от реалността. Преди няколко дни видях как един разярен човек на реда респектира майка с количка. Тогава още не им бяха позволили разходки. Питам го как е. Споделям колко е светло и пролетно наоколо. А той прошепна през зъби, че денят бил скапан. Да, и за майката стана такъв… Ако щете ми вярвайте, някога полицаите арестуваха крадци и убийци, а не пейките в парка.
Някога журналистите се интересуваха от истината! Бяха готови да я търсят като в приключенски роман. Стараеха се до безразсъдство, за да провокират силните на деня, да извадят наяве тяхното скришно. Беше трудна професия, с излизания нощем, с рискове. Беше весела професия, която създаваше силни приятелства. Ако щете вярвайте, някога журналистиката се практикуваше от хора с талант. А скучаещите кандидат-принцески, които искат да се покажат по телевизора, в този занаят бяха рядкост.
Някога лекарите бяха усмихнати. Можеше да черпиш надежда с шепи от тях. Години залягаха над книгите, за да могат после да помагат. За да служат на живота. На дните, които Бог е дал на човека. Не роптаеха заради трудностите. Не чакаха аплодисменти и големи заплати. Тяхната награда беше да те гледат как дишаш, как имаш още време да обичаш. Как си тръгваш от болницата и от радост забравяш да им махнеш с ръка. Ако щете вярвайте, те най-напред лекуваха уплахата. Не много отдавна боледувах тежко, месеци наред. А един вирусолог ми каза: “Имай ми доверие, отче, до три дни ще си здрав.” Смееха му се. Но на третия ден наистина бях здрав. Бог да те прости и настани в Царството Си, скъпи докторе, и да ти въздаде за добрината! Дано сега не те натъжаваме много!
Някога богословите учеха от любов към Църквата. Искаха да знаят повече, за да заведат по-лесно хората при Възкръсналия Христос. Бяха проповедници, които не търсеха просперитет чрез компромиси. Държаха се като по-големи братя, които нямат търпение да придружат малките на празник. На тържеството на Господа, в което се раздават перфектните Храна и Питие. Ако щете ми вярвайте, но те не пречеха на никого да отиде в храма, нито хулеха Тайната Вечеря.
Някога свещениците имаха толкова силна вяра в Бога, че… Простете, тук ръката ми затрепери. Съжалявам, нямам сили. Вие допишете този абзац… Можете…
Защото съм сигурен, че и вие си спомнихте как беше. И вие познавахте тези хора, за които ви разказвам. Искам ги обратно! Миналото все още не си е отишло безвъзвратно. Бъдещето не е дошло като присъда. Още има надежда. Нашият свят не е предопределен. Зависи от човешкото ни достойнство. От вярата ни. От това дали нашите мили родители са оставили нещо от себе си в нас… Нещо, което все още е само с маска на устата, но не е задушено!
П.П. Посвещавам този текст на проф. д-р Красимир Мекушинов – един великолепен човек, който преди няколко години ми помогна да оздравея и който, сигурен съм, много липсва днес.