В университета изучавах един предмет, който много харесвах. Казваше се „Нестандартно изразяване“. И това се учи… Или по-точно – развива. Преподаваше ни прекрасен поет и писател, който сам беше съвсем нестандартен. Нямаше нищо общо с това, което се сещате в първия момент, когато стане дума за творци. Много от тях нарочно се представят за „различни“. Ходят странно, обличат се странно, говорят странно. Но зад всичко личи обикновена преструвка и стремеж да се направиш на интересен. Моят учител беше съвсем друг. Обикновен. Тих. Скромен. И едновременно уверен в това, което прави и говори, но без да го натрапва. Деликатен. Споделяше ни, че обича времето, в което дават интересни мачове. Казваше: „Тогава градът сякаш се изпразва и аз излизам навън и се разхождам спокойно, без да бързам.“ Представях си как го прави. Понякога предполагах, че този човек е всъщност един от малкото нормални, които са останали в града. Не казвам, че да гледаш мач е ненормално. Но животът е много повече от това.

Разказвам ви за този мой преподавател (да е жив и здрав), защото съм запомнил едни негови думи: „Ако някой пише, че очите на любимата му са сини като теменужки или че приличат на езера, със сигурност трябва да бъде глобяван за изхабяване на думите.“ Колкото повече минават годините, си давам сметка, че е бил прав. Как клишетата превземат умовете ни и полека ни отделят от истинския смисъл. Това е един от най-големите проблеми на нашето време. Думите променят смисъла си и ни превръщат в свои заложници. Ето ви пример.

Яли ли сте „Свиленградско малеби“? Аз отскоро се научих да го ям. Това е едно оризово кремче, което няма никакъв вкус и мирис. Продава се в пластмасови чашки, на които капачето е направено като контейнерче и в него има много сладък и гъст концентрат на сок от рози. Кремчето се полива със сока и така се яде. Проблемът е, че накрая или ти остава само сок, който е горчиво сладък, или (по-често се случва) ти артисва само кремче без сок и то ти разваля вкуса от цялото ядене. Сега, като се връщам назад, се сещам, че в училище ни готвеха подобно нещо в стола. Сервираха го в алпака шоли. Тогава не се престраших да го опитам, защото приличаше на замразена пача с нещо розово отгоре. Както и да е.

Искам да кажа, че малебито си е малеби, но не е любов. В днешно време тия две неща съвсем се бъркат. И под думата любов се разбира нещо, което няма свой вкус, но е подсладено изкуствено със сиропче от розови чувства. Обичаме целия свят, говорим мило, свръхтолерантни сме към всички видове грехове, оправдаваме ги, намираме смисъл в тях. Но зад розовата пелена не стои нищо. Само посмей да влезеш в съприкосновение с другия и ще видиш какво представлява малебито без сиропа. Любовта е саможертва. Тя е съпричастност. Забравяне на себе си, топлина, която да отделиш, за да сгрееш ближния. Любовта винаги е свързана с Истината. Все повече губим автентичния смисъл на това да обичаш. Сякаш думата е променила своята същност и заедно с нея се променяме и ние.

Давам пример с любовта, защото е най-познат. Но това явление може да се види навсякъде. Същото важи и за радостта. Скоро четох как един учен човек сравнява радостта от Рождество с радостта, в която живее Западният свят. Това е чиста подмяна – все едно да сравняваш усещането на някое момиче, което отива с пари от богато гадже да пазарува парцалки в мол и онова, което изпитва някоя целомъдрена девойка, когато е на светата Литургия. Е, да, някой може да каже: „Ама вие и завиждате на мацката, дето бръмчи по моловете, защото е радостна.“ Но това не е радост. Това е кеф. Съвсем различна емоция. Плътска. Дори чувствена. Но не духовна. Не можеш да кажеш „Рождественския кеф“. Затова и радостта не може да бъде това, което често ни представят. Когато подменяш двете думи (радост с кеф), в душата на човека настъпва бъркотия. А в бъркотията грехът се промъква невидимо.

През последните месеци се водеха усилени спорове за това правилно ли е решил Критският събор да признава историческото название „църква“ на инославните изповедания. Скъсаха се да ни обясняват, как някои отци използвали същата дума. Е, и аз съм я използвал. И аз съм казвал: „католическата църква“, „евангелистката църква“ и т.н. Но това не значи, че когато Единствената Църква започне да говори съборно, тя може да си позволи същата разговорна реч. Съборите имат ясна догматическа оценка за тези, които не са православни. Тя ги нарича ереси. Когато кажеш ерес – всичко е ясно. Ясно е кой от кого се е отделил и в какво се е превърнал. Каква полза има да се смени еднозначната дума с многосмислена? До какво може да доведе това, освен до объркване? До промяна на отношението. До безпринципност.

Като споменава, че думата „съд“ е заменена с по-съвременната дума „криза“, тоест, разбираемата с неразбираема, свети Николай Велимирович пише: „Случеше ли се да настане суша, хората казваха: „Съд Божий!“. Започнеше ли война, дойдеше ли масов мор, пак: „Съд Божий!“ При наводнения, земетресения, при нахлуване на скакалци по нивите, все същото: „Съд Божий!“ На днешен език това ще рече все криза – криза при суша, криза при наводнение, криза при война, криза при масова епидемия и др.п. Днешните финансови и икономически несгоди народът също приема като съд Божий, но ги нарича не съд, а криза, та бедата става още по-непоносима поради липсата на обяснимост. Когато се употребяваше добре разбираемата дума „съд“, причината за настъпилата беда беше ясна. Известен беше и Съдията, по допущението на Когото се бе случила бедата, и най-сетне – знаеше се защо Той допуска всичко това. А откакто започна да се употребява думата „криза“, никой не успява да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя.“

Сега казват, че богослови са хора, които са прочели много книги. Или знаят я гръцки, я еврейски, а в най-лошия случай немски. Това също е гигантска подмяна. Не че е лошо да си учен, но това не те прави богослов, ако ще да си изял „Патрология Грека“ с кориците. Богословието е живот. Подвиг. Борба със страстите. Възход по стълбицата на добродетелите. Не мъртво знание, а живот в Христа, чрез който Той става познат. И затова може да се говори за Него. Учеността е само придатък, но не единствено условие. Дори не е сред първите условия. Защото благодатта може да възпълни онова, което не достига на ума. Но умът не може да насили благодатта да дойде. Но когато подмениш познанието за богословие, когато смениш смисъла на думата „богословстване“, лесно може да промениш и самото познание за Църква. Защото в нея проговарят хора, които не са авторитети. Истинските авторитети на Църквата са светиите, а в днешно време те биват заменяни с умници. И двете неща сега се означават с една и съща дума. Давате ли си сметка за какъв проблем говоря?

Но това не е всичко. Темата за Църквата все повече се профанизира и се сваля до нивото на запалянковщина. Отскоро като крайни авторитети започнаха да се изказват за това каква трябва да е вярата ни и политикани. Мъдреците на тоя свят поискаха да говорят в Светая Светих. Или поне за нея. Сега искат да превърнат Православието в политическа дъвка, в успешен грантов проект, в разговорник за геополитическа употреба. Понеже целият свят цъфна и върза, всичко в държавата ни се уреди, та само това остана да се оправи. Църквата да се въведе в хибридната война и тя да заговори за демокрацията като за Царството Небесно.

Четох на едно място, че властта на Йосиф Прекрасни била „дясна“, а на Ирод – „лява“. Направо да се чудиш какъв човек може да роди такава мисъл. На същия принцип се чудя дали свети цар Давид не е бил консерватор, а Соломон е опропастил всичко, защото се увлякъл по социалдемокрацията… Да превърнеш Свещеното Писание в инструмент за политическа употреба, това наистина е дъно. Даже на троловете по форумите не би им хрумнало това, което хрумва на църковните политици (или на политиците в Църквата, както ви е удобно).

Последният хит, който четох, бе за православния фундаментализъм. Разбира се, фундаменталисти сме ние, защото не сме отишли на събора в Крит. Това е типичен опит да се вкара светското говорене, светското мислене, светското усещане там, където не му е мястото. И то от хора, които си нямат и представа какво точно е Църква и как се живее в нея. Кои са тези православни фундаменталисти, които някои сравниха даже и с ДАЕШ? Свети Паисий? Свети Порфирий? Старецът Йосиф Исихаст? Фундаменталисти ли са? Кой е този фундамент, за който става дума? Писано е: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.“ (Пс. 117:22). Христос е камъкът. Върху Него е изградена Църквата. Дай Боже, всички да сме фундаменталисти в този смисъл. Защото колкото си по-близо до Христос, толкова повече ставащ любящ и прекрасен.

Съвременният свят обаче има друго предвид под тази дума. Той иска да замени смисъла с безсмислие. Да, има хора, които са се втренчили в буквата и са изпуснали духа на Божия закон. Но именно те не могат и не бива да бъдат наричани фундаменталисти. Духът на Божия закон е да се пази Истината и никога да не се отстъпва от нея. Така са постъпвали най-добрите хора, живели някога на земята. Никога не са угаждали на този свят за сметка на Бога. Никой по-добре от тях не е познавал духа на Божиите заповеди. Пък и буквата им. Опитът да се изкараме по-святи от тях и да наречем ересите „църква“ и онова, което е мерзост – близост, не са нищо повече от обикновена грешка, която всеки, който спазва духа на закона, е длъжен да избегне.

Текстът стана по-сериозен, отколкото очаквах. А го готвех като честитка. Да спрем да бъркаме платеното любовчийство с духовната любов. Иска ми се да избегнем позьорството на големи творци и да станем обикновени в най-добрия смисъл на тази дума. Тази „обикновеност“ никак не пречеше на моя преподавател да бъде най-великолепния съвременен поет, който съм чел.

Новогодишното ми пожелание е да се върнем към изгубения смисъл на думите. Те да дойдат пак на местата си и да означават отново онова, което винаги са означавали. Простичко пожелание, а ще реши толкова много проблеми. Така новата година ще заприлича на добрите стари години. Повярвайте ми, няма нищо по-ново от това.