Най-после новогодишните празници свършиха. Не можете да си представите какво облекчение изпитвам. Зилотите мразим Нова година. Защо ли? Много просто – хората се радват. А един истински зилот никога не се радва. Освен това, има много фойерверки. Цялата нощ е окъпана в светлина. Ужас. Истински ужас за мрачните ревнители на „консервативното Православие“. Затова прекарах нощта затворена в стаята си, облечена с черна пижама, на загасена лампа и на изключен радиатор. (За да ми е студено, сякаш съм в братска Москва. Нали знаете – по дефиниция зилотите са русофили.) Търсих начин как да заглуша шума от пиратките. С тапи за уши не става – чува се. Затова надух до дупка „Нова генерация“. Хак да им е на комшиите и техните отвратителни бенгалски огньове и лигавата им АBBA. „…В тъмна земя без светлини, в тъмно море не търся нежност… Развей черен флаг, на който пише без думи: Мръсно ми е в душата ми!…“ За момент почувствах удовлетворение. Истински дарк… Така дойде новият ден…

И аз не съм съвършена. И мен ме обхващат понякога мисли на прикрит мисловен икуменизъм. Има моменти, в които ми се приисква да съм добра. Като кого? Например, например… Като Торквемада. Какви забележителни католици е имало в миналото. Канари! Твърди! Не като нашето поколение. Аз и затова слушам „Нова генерация“, защото съзнавам, че съм човек без опит, млада и все още незряла. Верно, че децата в днешно време не са чували кой е Димитър Воев (Бог да го прости!), и че надхвърлих средната възраст, но за такива стаааааари и опитни мъдреци като моя кумир проф. дфн съм същинско пеленаче.

И както си следвах тази мисловна линия, изведнъж стаята ми се озари. Казах си: Че как може да искам да съм добра като някакви чужденци? Трябва да съм добра като някой свой сънародник (всички зилоти са болни от етнофилитизъм). Искам да съм добра като Калин Янакиев! Направо се умилих. Защо не го пуснаха по Нова година тоя човек по телевизията? Толкова много има да каже за любовта. Излъчва кротост. Смирение. Добронамереност. Дори стеснителност. Очите му едни топли, топли… сякаш те прегръщат. А усмивката му – не им трябват прожектори на операторите. Студиото светва и ще продължава да свети до окончателното разобличение на мрачните зилоти и пълната победа на икуменизма. За чувството му за хумор може да се напишат статии, които да конкурират по обем том от Большая Советская Энциклопедия.

Обзе ме такава неудържима прелест, че реших да видя дали проф. дфн не е написал нещо ново като поздрав в първия ден от годината. И ето ти чудо! Дядо Мраз ми донесъл подарък. Не само текст има. Но посветен на нещо, което сме пускали в нашия скромен блог, а именно, че в последните месеци някои либерални богослови, философи и историци намразиха своите, а възлюбиха чуждите.

Ето какво пише професорът: „Обвинението „мразят своите, обичат чуждите“ (към такива като моя милост) съдържа и имплицитна инструкция, че нормално би било да не обичаш „чуждите“.“ Разгледах обвинението от всички страни. И не можах да намеря такава инструкция. Пък била тя и имплицитна. Или упътването на няколко езика е изпаднало някъде, или добре се е маскирало. Отказвам да го търся, затова ще обясня съвсем просто: човекът от село често има такъв проблем (или по-точно провинциален комплекс). Има приятели в града, съселски в разни висши институции, чува се един път в годината с някой министър, с когото е учил от 1 до 4 клас, и накратко – възхищава се от всичко градско. И обича целия свят. Освен двама конкретни души – съседа отляво и съседа отдясно. Единият е прост и мрачен и задължително има зло куче, което му дави кокошките и всякаква друга стока. А с другия са се скарали отдавна, защото е преместил оградата си (вече не помни с колко сантиметра) в неговия двор. А и му краде крушите. Два клона висят от другия край на дувара, а тия круши са важни, защото от тях може да се направи компот срещу запек или още по-хубаво – крушова шльокавица. Седи си, значи, нашият герой на пейката пред къщата, пуши качак и се дразни. Какви чудни хора има в града – весели, радостни. А на него му се паднало да живее на село с тия цървули. Трае, трае, та вземе и ги попърже накрая. Пустата орисия.

Ако не можеш да се помириш с тези, които са до теб, с близките си, с хората, с които се налага да живееш тук и сега, с тези, които лично познаваш или поне вероятността да ги срещнеш на пътя е много голяма, за никаква персонална любов не може да става и дума. Това е обикновена преструвка. Обикновен напън да се представиш сам пред себе си какъвто не си.

По-нататък проф. дфн продължава: „Защото кой ми е „чужд“? Католикът, протестантът? Да, поради безспорни вероизповедни и догматично-канонични различия аз не бих споделил евхаристийната Чаша с него, не бих посмял да седна на Господнята трапеза с него и в този смисъл не мога да вървя заедно с него по пътя към личното си спасение. Но по този път аз вървя все пак в този свят (в който ми е дадено да предвкусвам „Царството не от този свят“). А в „този свят“ аз отказвам да се отнасям към хората съобразно нареждането им в „категории“. Католикът ми е „чужд“… Да, но католикът не е просто „католик“, той винаги е конкретен католик.“

Ще каже човек: „Какво толкова прави католикът, че да ни е чужд? Една евхаристийна Чаша и един Символ на вярата – голяма работа. Къде-къде по-важни неща има от това. Важното е да си добър и вярващ в общия смисъл на думата.“ Струва ми се, че тук не просто пресоляваме манджата, ами направо изтръскахме солницата в нея. Животът на християнина предполага поставянето на Христос като основен критерий на всичко, което те заобикаля. Именно Чашата с Тялото и Кръвта на Господа прави някого чужд. Защото той не е поканен на Господнята Вечеря. Не е част от Църквата. Не е свой! Това разделение виждаме не у друг, а у самия Първосвещеник на Църквата, Който се обръща към Своя Небесен Отец: „Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си ми дал, защото са Твои.“ (Иоан 17:9). Нима Господ мрази някого? Нима иска да дели хората на свои и чужди? Разбира се, че не! Но защо тогава не се моли за всички? Отговорът е ясен – моли се за тези, които са отговорили на любовта Му и те самите са Го познали като Свой.

Евангелието ни учи да обичаме всички, дори враговете си. Но ако ти закъсаш още на тези, с които си седнал при Христос, ако на тях не искаш да кажеш добра дума, ако с тях не можеш да се примириш, как можеш да твърдиш, че обичаш чуждите – външните на Църквата? Тук няма нищо имплицитно. Всичко е съвсем очевидно. Променен е критерият. Професор Янакиев го е сложил в болд (натъртил е на него, демек) – „този свят“. На мястото на Христос като основен критерий се е появил „този свят“. На мястото на Чашата – аз. Аз казвам кой ми е близък, не Господ!

Професорът пише още: „Чужд“ ли трябва да ми бъде Жак Маритен (защото е изповядвал Символа на вярата с filioque)?… А невероятно искреният и дълбок „англиканин“ Клайв Стейпълз Луис трябва ли да считам за „чужд“? С какво ми е чужд Дж. К. Честъртън? Що за елементаризъм (и идиотизъм) трябва да инфилтрирам в себе си, за да ги определя като „еретици“?“ След изсипването на солницата в манджата, тук направо направо изпльоскахме съдържанието на цялата тенджера на земята и го размазахме с крак по килима. Какви са тия избухвания? Такъв добър човек, а такива новогодишни фойерверки да трещи? „Идиотизъм“? Този „идиотизъм“, проф. дфн, е инфилтриран от светите отци на Църквата! Вселенските събори определят тези хора като еретици, а не такива като мене или вас! Дали само ми се струва или наричате светите отци „идиоти“? Аз и без това съм забелязала, че напоследък вие свети отци не обичате много да цитирате, но това не съм и очаквала от иподякон на БПЦ-БП.

Хайде сега да се опитам да обясня без употребата на много чуждици. Човек трябва да обича всички – Господа, светите отци, хората в Църквата, еретиците и дори езичниците и атеистите. Но това не значи да прави компромиси с вярата си. Например, моята най-добра приятелка не е християнка. И това не ми пречи да я обичам и да ми е близка до сърцето. И никога не ми е пречело. Но това изобщо не означава, че се готвя да променям учението на Църквата, за да може и тя да се впише в нея. Тя е решила да не се кръщава – това си е нейно право. Но мое задължение е да не нагаждам Църквата към нейното лично решение. Нито да придавам духовна дълбочина на това частно решение. Не мога да повярвам, че наричате К. С. Луис „дълбок“. Чела съм преди години предговор към беседи на свети Иоан Златоуст от един професор, когото може би познавате. Бяха топли, приятни думи, подготвящи те да намериш нещо наистина сериозно. Какво стана с този професор, г-н Янакиев? Къде отиде той? Ако го срещнете някъде, предайте му, че ни липсва. (Това беше кратко лирично отклонение.)

„Откакто зилотизмът започна да се превръща в норма на християнско поведение и отношение у нас, току що формулираният елементаризъм започна да се възприема като нещо естествено. А той, мисля, е далеч по-подобаващ за един фарисейски фанатизъм, отколкото за християнството. По-естествен е за партийно-политическото мислене, отколкото за църковното. И изобщо е присъщ на етно-патриархализма, а не на далеч по-високата и принципно персоналистична култура на развития европеец.“ Ехаааа, и тенджерата обърнахме с дъното на запад и почнахме да блъскаме с черпака по нея. Айде, по-леко, ако може.

Да говориш в един и същи текст за богословие и за Ирина Бокова и Путин и накрая да обвиниш другите в партийно-политическо мислене, макар ти да си правиш беседите в партийни централи, е малко прекалено. Колкото до етно-патриархалното мислене – от една страна съм съгласна, но само ако ще се борим за матриархат. Иначе – не!

Но тук май има нещо друго, а? Нещо, което се пропуска. Има цяла Божия заповед: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.“ (Изх. 20:12) Тази заповед ни кара да припознаем хората в семейството си като свои, каквито и да са те. Каквито и да са родителите ти, Бог ти заповядва не просто да ги обичаш, но и да ги почиташ. Това важи и за „семейството“ в по-широк план, а именно – народа ти. Елементаризъм, всъщност, е да мислиш, че любовта към своите непременно трябва да води до омраза към чуждите. Няма такова нещо. Това е само във вашата глава. Можеш да обичаш майка си и баща си и заедно с това да почиташ някой професор по философия, стига той да не богохулства. И да не прави така: „Чужди“ обаче са ми архиереите-агенти на ДС, побойниците в расо, мрачните зилоти-западомразници – и не защото не са „православни“ и „българи“, а защото просто, просто не са ми „свои“.“

Не са „свои“, защото са „западомразници“, което е много по-тежко прегрешение от filioque? Така ли да разбирам? Да си западохулец е много по-страшно, отколкото да си богохулец? В единия случай критерият съм аз и опорните точки на моята партия, а в другия критерият е Христос и Неговата Църква. Критерият за „свой“ и „чужд“, ако следвам логиката ви, е дали си западолюбец или западомразец. Това те прави добър или мрачен! Чудно! Така се появява списък на добрите, който е индивидуален за всеки. Проф. дфн също си има негов си – от католици, протестанти и няколко православни, чието обединяващо звено е единствено самият той. Самият критерий!

В Църквата логиката на егоцентричния икуменизъм винаги води до едно – човек става свой сред „чужди“ и чужд сред „свои“.

Ех… пак стана мрачен текст. А се опитвах да бъда добра. Ама то добър зилот нали няма… Може пък следващият клип да ви хареса. Не е “мрачен”. Или пък е?… Сами преценете хората в него „свои“ ли са, „чужди“ ли са… Не знам какво е това, но със сигурност не е „Малък вход“ с Евангелие!

Save

Save