Преди време се опитах да напиша един откровен текст. Като го прочете, моят приятел Фенерски ме попита: „Отче, да не би да си чел книгата ми? („1994″)“ „Не, – казвам му – още не съм“ – „Защото – допълни – звучи като нейна рецензия“ … Помислих си: „Не е чудно!“ Текстът ми беше за аустсайдерството на нашето поколение. И за това, че ние имаме само една тема – битките ни със света и раните, които носим от тях. Значи не е трудно да прозвучиш близко. И все пак, сега, когато прочетох книгата, ми се прииска да напиша нещо за нея…
Най-напред искам да подчертая, че не чета светски романи от доста години. Моят Уудсток с книгите приключи някъде около идването на новото хилядолетие и остави след себе си гола поляна, пълна с боклуци. Бях уморен от това да препотвърждават болката ми, без да я намаляват ни най-малко. А и затова много помогнаха две книги. Едната беше „Души в окови“ на Съмърсет Моъм. Дотогава имах симпатии към него. Но този път така ме отблъсна, че дори не я дочетох до края. Спомних си, че я хвърлих и си казах: „Я се махай бе, нещастник!“ Не исках повече никой да ми говори нищо… Чух и прочетох достатъчно… Другата беше първи том от Творенията на св. Ефрем Сирин. Дори само първите редове ми подействаха като балсам. Тогава разбрах – не само не съм приключил с четенето, аз май не съм го започвал. Натъпках любимите си доскоро книги по шкафовете и освободих място по библиотеката за светите отци. И оттогава се занимавам само с тях. Резултатът от многото четене беше да намразя академизма и да обикна светостта.
Оттогава съм чел само няколко романа. Някой каза, че един добър свещеник трябва да е прочел всичко от Достоевски. Викам си: „Добре“. Обаче не можах… Може да съм прост, но не можах. Ужасно ми досади! Може би ако го бяхме прочели в 8-9 клас, когато госпожата по руска литература настоятелно ни молеше, щеше да е от голяма полза. Но след св. Ефрем изглежда като детска книжка. Какво остава пък за българската съвременна литература…
Обикновено използват клишето, че последните 25 г. не можаха да родят нищо значимо. Но не е само това. Не знам защо, но аз съм попадал само на текстове и книги с едно и също име – „Маниерност“. Различни гледни точки, различни изречения, но една и съща книга. Направо да ти втръсне от нея. Трябва да ме заплашите с пистолет, за да започна да я чета. (Изключение правят книгите на моя приятел Мартин Ралчевски, той е съвсем друга история…)
И ето ти го сега Фенерски с този негов неголям роман… Привидно за казармата, предимно само за мъже… Звучи отегчително. Но не е това! Само за мъже са армейските простотии, които се разказват след втората ракия и първата салата и които отвращават шетащите около масата съпруги. Тази книга е момчешка. Тя е за онази година (1994), в която светът ни хвърли първия як бой. За момента, в който разбрахме, че няма да се спогодим… А също и за обърканото време, в което сред ликуванията от головете на „Модерния ляв“ се утвърждаваше едно поколение от аутсайдери. Поколение, което няма да преуспее в света, няма да се превърне в негова украса… Казармата е само фон, само метафора. Не става дума за нея, а за онзи сън, който (оказва се) всички сънуваме поне по няколко пъти в годината. Вземат те втори път… Отново ти обличат въшкарника. А ти мрънкаш: „Ама чакайте, аз вече служих. Не помните ли? Проверете, моля ви се… Как така?!“ Случвало ми се е толкова пъти, че веднъж сънувах, че ме вземат трети път… Сякаш втория вече се беше утвърдил в сънищата ми като болезнен факт… Татко казваше, че ще стане така, но аз се смеех… Детска ми работа.
В тази книга се разказва за това откъде се учехме да оцеляваме, да оставаме живи… Вероятно другите са имали Семинарията, Духовната Академия, учители, изповедници. Но в началото на 90-те за нас това беше непознато.
Инстинктивно с момчешката си плашливост чувствахме, че сме прекалено порочни за храма… Влизахме в него на пръсти и се омитахме преди да сме объркали нещо и в него… както във всичко останало… Знам какво ще възразите! Нямаше кой да ни каже! Затова Джеймс Хетфилд и Кърт Кобейн бяха нашите хора… Усещахме ги като приятели… С тях поне не бяхме много сами… Ние бяхме най-самотните хора на света!
Четох книгата, както малко дете гледа екшън… Понякога избухвах в смях и казвах на жена ми: „Да, да, точно така беше, както пише.“ А в други случаи се завивах почти през глава с одеялото и се чудех как да избягам от страха, който спомените събуждаха… Ние бяхме просто хлапета, бе… А трябваше да воюваме с толкова много неща. Дори със самата смърт.
В битка войникът разбира много неща. Че е като другите. И че не е като другите. Че светът няма да има милост и винаги ще бъде зъл. И че злото не идва само отвън, но и отвътре. Че сълзите лекуват. Но умеят да ги използват само най-силните. Разбрахме, че сме мижитурки, а не тарикати, за каквито се мислехме. Разбрахме, че можем да бъдем истински храбреци, напук на цялата ни бъзливост. А също и че страстната любов, която разпалва тялото ти, всъщност е боклук. И че ти е нужна такава любов, която да те отвежда във вечността. И че без нея нищо не си струва… Че са ни нужни приятели, които са истински победители над греха, а не крещящите и никъде неотиващи рок величия. Ето за това се разказва в книгата.
Всяко поколение има своята особеност. Ние сме специалисти по войните. И по провалите! Направо експерти. От нас, освен Христови приятели, нищо не може да стане… Всичко вземаме прекалено насериозно, за да бъде иначе. Имаме само един избор – Христос или лудост.
Има и още един голям въпрос. Колко може да продължи 1994-та?… Мисля че е различно. Моята свърши много бързо. Буквално след като минах 3-4 километра от оградата. Понеже съм твърде негоден, Бог винаги ме е носил на ръце. А тогава ми организира посрещане. Изпрати един Свой велик угодник. Помня как осъзнахме, че сме свободни… Трябваше да изчакаме някакъв рейс, който да ни закара до града. Но ние с все сила се затичахме към портала и вероятно не сме спрели до центъра. Там, измежду масите, мярнах познат силует с дънково яке и цигара в ръка… „Какво правиш тук, татко?!“ – попитах изненадано. Отговори: „Извинявай, може би те излагам пред приятелите ти, но помислих, че е важно да съм тук…“ И ме прегърна. Важно ли? Приятел, това е най-важното нещо на света…
Хвана ме за ръка и буквално ме отвлече, без да мога дори да кажа „чао“. Точно както постъпват Божиите угодници, когато искат да те отведат от пътеките на злото и да те насочат към нова надежда. А после ме попита: „Какво искаш да правим сега?“ Казах му тихо: „Може ли да се приберем пеша и да си приказваме?“ „Разбира се!“ Бяхме на около 30 км от вкъщи. Тази разходка е в топ 5 на най-хубавите неща, които са ми се случвали. Тя беше обратното на всичко, което ми се случи в казармата. Беше един гаден сив и дъждовен ден… Един от най-топлите дни в живота ми. Защото дните са светли не от силата на Слънцето, а от Божията благодат, привлечена от силата на любовта.
После имаше други битки. Дори по-страшни. Накрая на всяка от тях ме чакаше някой изненадващ праведник, за да ме прегърне и да се разходи с мен… Все по-близо до Бога… Всъщност, научих се да виждам, че светците са близо до мен и в самите изпитания. Така, както татко идваше всяка неделя, за да ме види и да ми даде сили. И за да се порадваме един на друг. И досега идва от небесното си жилище, за да ми помогне, когато се вкисна… Винаги съм мислел, че всички големи мъже са като него. Благородни, приятни, каменни за важното, компромисни в дребното, обичащи с естествено жертваща себе си любов. Казвах си, че като порасна и аз ще съм такъв. После пораснах и разбрах, че такива хора почти няма. Че и това е част от аутсайдерството. Най-красивата му част. Нищо не си струва, ако не си направил възможното да си такъв.
Разбира се, може и изобщо да нямате представа за какво говоря. И приказите на Фенерски, както и моите, да не ви говорят нищо. И все пак, достатъчно ще е да разберете, че има огромна буря, която с различна сила вилнее в душите ни от много години. И изисква отговор. Колкото и да е елементарна съвременната българска литература, сега тя има своята „1994“. Нещо, в което хлапетата могат да се познаят… Сигурен съм, че има такива хлапета и днес! Дори и пораснали! А чуват ли те нашата проповед? Как ние, проповедниците, продължаваме светските думи… за да стигнат тези големи и малки хлапета в храма… Сега дори и готини групи няма (може би съм вече стар).
Познавам ги… От 100 километра надушват, ако започнем да ги лъжем с философски анализи или надути църковнославянски фрази. И няма да дойдат… Ще предпочетат да се загубят… Защото не сме ги посрещнали неочаквано на края на изпитанията им! Не сме ги прегърнали! Не сме повървели с тях 30 км, за да си приказваме.
Има нещо смахнато в откровеността, с която пише Фенерски и изобщо цялото ни поколение. Човек не се открива така, защото това е шанс светът да ти нанесе поредица от тежки крошета. Но, както казах, ние само това имаме… Това е нашият начин… Ще помагате ли?
П.П.
Не знам дали стана ясно, но освен другото, исках да кажа, че става дума за една много хубава книга…