На 9 април мина представянето в София и на новия мой роман със заглавие “На пост”. Тези, които присъстваха, бяха свидетели на странни неща. И изпитвам нужда да обясня някои от тях. Знам защо се получи така. Но да почна отначало.
В началото моята щерка каза “Отче наш”, защото е добре да започваме всяко дело с молитва. Още повече, че е пост и вниманието трябва да е по-голямо. Може би още тогава някои от присъстващите са си отбелязали, че на събитието присъстват множество “болни хора”, които дори се прекръстиха в края на молитвата.
След това разказах една кратка случка от Атон, откъдето се бях върнал предишния ден. Един от монасите изнесе беседа, на която присъства и видимо интелигентен господин с шалче и контешки дрехи. Оказа се лекар, който е бил дори в Афганистан и смяташе, че е много важно след беседата на монаха да чуем и неговото мнение за Църквата – как трябвало да бъде по-активна и т. н. и т. н. Стана въпрос за иконописта на Захари Зограф и лекарят след края на беседата бе много възмутен, че “великият иконописец” е омаловажен, каза се, че той въвежда неканонични новости в иконите си, ползва нормална перспектива вместо обратна, вкарва пейзажни елементи. С него започва един възрожденски наивизъм, от който класическата иконопис страда.
Лекарят изнасяше своя лекция пред двама-трима присъстващи в коридора, монахът вече се бе оттеглил. Приближих се и му рекох – обущарю, не по-високо от обувките. Всяка жаба да си знае гьола. Ти си учил как да лекуваш хората. Аз съм учил езици. А имам и приятел иконограф, който е учил тази специалност в продължение на 5 години.
Разказах случката набързо, за да предупредя присъстващите интелектуалци да бъдат внимателни. Голяма част от публиката се състоеше от вярващи хора. Интелектуалците не ме разбраха. Почна се от издателя на книгата ми Мартин Христов, издателство “Ерго”. Бе поканил отпред да говори за романа един поет, който постепенно се разкри като съботянин, адвентист, еретик, сектант. Преди да се разкрие окончателно обаче, бе успял да отегчи всички присъстващи с мънкането си и четенето от написани на ръка хвърчащи листчета. Казаното от него нямаше нищо общо с книгата ми.
Защо стана така – сам съм си виновен. Поисках да не си издавам сам и тази поредна книга. Преди това бях си издал романа “1994”, сборниците “Пролуката”, “Любов, подслон, храна и вода”, “На стоп”. Всички издадени от мен мои книги бяха отличени в различни конкурси, което е показател за някакво качество. Нямам желание да се превръщам в графоман, който пуска на пазара всяко свое писание. Реших, че трябва да има някаква рефлективност, да бъде дело на друго издателство, да не съм за пети път издател на своите текстове. Грешка. Мартин Христов е издател, който се срамува от книгата ми. От вярата в нея. Свени се и се черви, че главният герой живее според правилата на Църквата. И я нарече “дневник”. А изданието се осъществява с подкрепата на Министерство на културата, където преминава през качествен контрол и първоначална оценка. Следователно е достойна за издаване.
Когато сектантът се разкри напълно, публиката му каза да спира. Няма нужда от мънкането му повече. И никой не иска да слуша глупостите му. В момента, в който заговори против иконите и за “обърканото” почитане на неделята вместо на съботата, всичко се изясни и изказването му не можеше да продължава. Рекоха му го повечето от присъстващите. Казах го и аз.
Тогава дойде интересната част с третия интелектуалец, приятел на сектанта и издателя, седящ в публиката със самодоволна физиономия на мастит литератор, поет и писател, роден през 1946 г. и който ни нарече няколко пъти “схоластици, догматици, фанатици, болни хора”. Никакъв свян от присъстващите духовници. Елементарно възпитание не му е останало на този възрастен човек.
Намеси се протосингелът архимандрит Василий. Намеси се отец Владимир. Страстите временно утихнаха.
Така е – когато се прави светско събитие през време на пости. Бесните нападат. Опитах се да запазя спокойствие, но адреналинът ми скочи. Интелектуалците са ужасни хора – казах. Той ми отвърна, че по-ужасни са маргиналите като мен. Маргинал предполага, че съм някъде по границите на тяхната система – така се превежда думата. Аз обаче съм аутсайдер. Извън нея. Сблъсъкът бе интересен. Тия комунистически реликти, тия мътни и хлъзгави хора, провъзгласили се за велики творци, показаха в прав текст какво е отношението им към Христос и Църквата. На излизане от залата човекът отново ни категоризирал като болни. Моят приятел Светли му рекъл да излиза по-бързо, за да не се зарази.
Надявам се книгата да ви хареса. А ако да съм на страната на Христос е болест, тогава не искам да се лекувам.