Разговор на Степан Игнашев с финландския професор по богословие Ханну Пьоюхьонен

 

Ханну Пьоюхьонен е професор по богословие, който заедно със свои съмишленици строи манастир в градчето Лами в Южна Финландия – най-гъстонаселения регион на страната. Той размишлява над качествата, които са необходими, за да могат хората да наричат себе си православни не номинално, а по право. Такова право ни дава, убеден е професорът, и… омразата.

– Странно е обединението на тези две понятия – християнство и омраза...

– Старецът Софроний казваше, че никой не би могъл да бъде истински пример за християнски живот, не би могъл да заведе някого при Христос, ако не намрази сам себе си.

– Какво означава това?

– По мое мнение, ние сме длъжни да намразим в себе си всичко, което пречи на Бога да работи върху изправянето на нашите сърца. Именно да намразим. От цялото си сърце. И тук се получава поредният християнски парадокс: Такава омраза към себе си се преобръща в истинска любов към Бога и ближния, която ни прави достойни да носим името човек. Само ако изпълним това условие, е възможно реално братолюбие: ако човек вижда, чувства нашата честна грижа за него, знае, че не ни е безразличен, разбира, че ние от сърце се молим за него, тогава той ще отвърне, задължително ще отвърне, със същите такива чувства и дела. Без грижа за ближния, без готовност да му служим, колкото и да се наричаме православни, това ще бъде, как да го кажа, някакво номинално, официално християнство, нямащо нищо общо с Христос.

– Но любовта към ближния се подразбира и като тежък труд. Понякога и строгост…

– Абсолютно правилно. Разбирате ли, ако ние угодничим, ако „галим по главата“ човека, говорейки му, че в Църквата е позволено това или онова, че „това е нормално“ (например, извращения, подкупи, пиянство и т.н.), то човек, търсещ Христос сериозно, инстинктивно ще почувства фалша: нима апостол Павел, бидейки в родилни мъки, докато не се изобрази Хростос в неговите духовни деца, е любезничел пред техните грехове? Нима не е настоявал да се избавят от тях, за да приличат на истински християни? Така е и сега: Христос и вчера, и днес е един и същ. Съвместяването на евангелските заповеди със стремежа към „лесен живот“, със снизхождението, а така и с лицемерното оправдаване на греховете – това е нещо като пластмасова опаковка. А с пластмаса не можеш да се нахраниш – трябва си истински хляб. И много хора чувстват това, търсят този хляб насъщен, а не пластмаси. „Ако вашето християнство не е нищо повече от пластмаса, то аз ще търся нещо друго.“ – така човек се оказва в секти, източни учения, езически култове с техните гурута и т.н. След това му става ясно, че и там е бездна. Струва ми се, че на нас, православните, сега е нужно просто да бъдем православни, за да спасим хората от тази бездна.

– „Просто да бъдем православни“? Какво означава това?

– Да пазим традициите. Нямам предвид външно – забрадки, свещи и т.н. Става дума за пазене на Преданието, на неговата същност.

– Но за неговото опазване е необходимо запознаване с Преданието, с трудовете на светите отци…

– Да, и ние работим над това: вече сами преведохме няколко светоотчески труда, други книги, издаваме и преводи, направени от различни хора.

– От гръцки ли?

– Да, предимно от гръцки. Но има и от руски език – „Несветите светии“, например, и от румънски – за стареца Клеопа (Илие), от английски – детска книжка за Православието. Въобще, за двадесет години библиотеката ни с православна литература на финландски език се увеличи в пъти, което не може да не ни радва. Имаме и аскетическа литература, и писма на свети отци, и старци от по-новото време, и белетристика. По този начин в момента всеки финландец има възможност да научи най-важното за Православието, за нашето Предание на роден език. Прекрасно разбирам, че в Русия православната литература, да го кажа по-внимателно, е неимоверно повече, отколкото във Финландия, но тук трябва да се вземе под внимание фактът, колко по-малка е нашата Църква, това, че тя няма такива възможности както в съседната ни страна. Православните вярващи тук, съгласно статистиката, са по-малко от 60 хиляди.

Издадохме малка книжка за отношението на Православната Църква към хомосексуализма. Нашата задача беше да покажем, че това отношение в продължение на векове не се е променяло: събрахме цитати от Стария и Новия Завет, от трудове на свети отци на Църквата, от древни подвижници и старци от нашето време и предложихме на читателите да се замислят винаги ли промените в убежденията носят в себе си благо или обръщайки угоднически своите принципи към съществуващата в момента мода, ние губим по този начин собствения си образ. Повод за създаването на тази книга послужи дискусията в едно православно списание, където свещеник, за наше изумление, не само оправдаваше този грях, но и предлагаше да се промени отношението на Църквата към хомосексуализма, което само по себе си вече е страшно. Действително да вземем и да престанем да наричаме греха грях! Така можем да спрем да наричаме грях кражбата, пиянството, убийството… Грехът остава, но преставаме да се каем за него. Такива явления са много тревожни.

Продаваме и книга на един лекар-протестант, в която авторът разказва за вредата от абортите и задава въпрос кое е по-важното – животът на човека или прословутата „самостоятелност“. Между другото, много популярна в момента е тази книга.

Изучаването и съхранението на светоотческото Предание те убеждава в правотата на още един парадокс: само в борбата с мнимото, „пластмасовото“ щастие, придобиваш истинско щастие. Наистина, какво може да бъде по-радостно от макар и тежката, но честна борба със своите грехове? Нали в тази борба чувстваш помощта на Христос – значи ти не си сам, ти си с Бога. Помня как говорихме с игумена на манастира „Симонопетра“ – Емилиян, по време на моето първо поклонничество в Света Гора. Тогава той каза: „Истински щастливи са тези, които се борят със своите страсти, колкото и трудно да им е това.“ Ето тези думи запомних за цял живот!

Струва ми се, че ние сме толкова грешни, че престанахме даже правилно да разбираме собственото си щастие. За един щастието е в милионите евро, за втори – в килограмите черен хайвер на масата, за трети – в още нещо там. Но във всички тези милиони и декалитри няма вечност. По-точно има, но тя е вече много печална. А вкуса към добрата вечност придобиваш, когато започнеш да се бориш със своите страсти, когато поставяш всичко на своето място в духовния си и материален живот.

– Вие с вашите съмишленици, с братята, ето вече шест години се опитвате да изградите тук обител. Убеден съм, че срещате предостатъчно трудности…

– От историята на Църквата прекрасно знаем, че никога изграждането на манастири или църкви не минава гладко, без трудности. Дори не можете да си представите колко проблеми трябваше да преодолеем през това време. От собствен опит, на живо се убедихме, че омразата на духовете на злобата е напълно реално нещо. Нямаше само материални трудности, но и подозрителност, и клевета, и оскърбление и други подобни прелести.

– Но вие се държите…

– Но ние с помощта на Бога се държим. Всичко е по старото правило: „Прави каквото трябва, а да става, каквото ще става.“ Ние знаем, че се трудим за Бога и за ближния. Виждаме потребностите на хората тук като наши: те искат да научат за Православието опитно. Кои сме ние, че да им откажем това?

Освен това, има не само трудности – има и добри примери, благодарение на които разбираш, че хората не са забравили за Бога. Ето, сега ние с вас ядем един хляб – хубав, мек – знаете ли от къде е? От Хелзинки, на 150 километра от тук. Там има фурна, която всекидневно дава част от своя хляб за нуждите на Църквата. Един наш приятел, грък, говорил с техния руски пекар и те казали: „Разбира се, че е по-добре да даваме хляб на нуждаещите се, отколкото да го изхвърляме!“ И той взема тези чували и ги превозва до храмовете, до приютите и ги раздават на бедните. Така че, не всичко е загубено – хората все пак помнят Христос.

Въобще, знаете ли, тук към чудесата ние някак привикнахме. Това е съвсем лесно, особено когато знаеш, че ти не си сам, а с Бога. Струва ти се – край, нямам повече сили да се държа, силите на злото надделяват, не очаквам помощ отникъде вече, но в най-тежкия момент тя пристига. И това ти дава сили да продължиш да се трудиш. А ако ще се отчайваме, то по-добре си бяхме тръгнали оттук още в самото начало. Нищо – държим се. Бог не дава по-големи изпитания от силите ти. В същото време ние получаваме прекрасната възможност да се убедим в собствената си слабост. Ако трябва да сме честни – май нямаме нищо, с което да се гордеем.

Това е духовен закон: „Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, подготви душата си за изкушение:“ ( Сир. 2:1). Но нас много ни ободрява продължението: „оправи сърцето си и бъди твърд, и не се смущавай във време на посещение от Бога; прилепи се към Него и не отстъпвай, та най-накрая да се възвеличиш.“ (Сир. 2:2-3). Ето с тази надежда живеем. Под възвеличаване, надявам се разбирате, че имам предвид не светското, а духовното. Ние много сме говорили за това със скъпия отец Паисий, той сега е прославен в лика на преподобните.

– Вие сте се срещал със свети Паисий Светогорец?

– Да, няколко пъти. Но за това друг път.

 

Превод от руски: Милена Дойчева
Източник: http://www.pravoslavie.ru