Видях го у друг. Тоест, виждал съм го у много други. Превръщането на думите в захарен памук. Розов и увит около пръчка. В устата ти е сладко, а в корема ти не влиза нищо. Казват, че онзи, който познава Бога, неминуемо трябва да се държи по начин, различен от останалите. Да осветлява всичко около себе си. Да прави въздуха по-чист. Помислих си: А ти щом знаеш, защо не си такъв? Чак после ми хрумна да се вгледам в себе си. Нима аз не съм същият? Говоря, а не изпълнявам. Подбивам цената на думите. И крада техния смисъл от бъдещите поколения.

Питали ли сте се защо е така? Защо толкова трудно се диша около нас? Откъде идват емисиите на духовните изгорели газове? Има много слова, които да послужат за филтри. Но не ги ползваме. Ние сме стари автомобили, които бълват черен пушек, докато от радиото звучи църковна музика. А нейните красиви тонове се заглушават от псувните към някои „неправилно“ изпреварващи ни коли. И така, докато червеният светофар ни спре. Понякога „справедливостта“ ни освобождава да се сбием пред него.

Причината за това е съвсем проста и напълно разтърсваща. Думите, които служат за промяна, за преобръщане, за покаяние, за обновление, сякаш не се отнасят за нас. Харесва ни да ги говорим. Знаем, че те са верни. Че са истински и неминуеми. Но за другите. Не за нас. Имаме различен критерий, по който словото Божие се вписва в живота. За другите то е необходимо. При нас може да почака. При нас важи законът на милостта. Защото сме специални. Защото нещата не могат да се гледат толкова просто. Защото сме сложни и свръхчувствителни личности. И най-вече, защото сме си мили. Другите не са. В това се съдържа ядрото на всичките ни трагедии.

В житията на светиите има едно изречение, което се повтаря като червена нишка почти навсякъде. Праведниците са били много строги към себе си и твърде снизходителни към ближните си. Затова около тях е било хубаво и радостно. Сядаш до някой Божи угодник и душата ти си почива. Нещо повече, дори само гледаш лицето му на иконата и той ти прелива живителни капки от своето блаженство. С нас е обратното. Ние сме твърде взискателни към другите и прекалено щадящи себе си. Нас всичко трябва да ни щади – средата, хората, обстоятелствата. Всички трябва да ни разбират. Светиите се покорявали на всички. На нас всички трябва да ни се подчиняват.

И така си върви животът, украсен с беседи за най-важното – за любовта към Бога и ближните, но всъщност съвсем по светски. Същото, което го има в невярващите, го има и у нас. Стремежът към власт, с придружаващите го пороци на лакейство и подмазване към висшестоящите и тирания спрямо по-долните. Красивите одежди и украси за плътта. Желанието да слушаме похвали и насърчения. Мързелът и нежеланието да изцапаш ръцете си, защото черното по тях се мие трудно, а понякога оставя следи, дори по сърцето… Ще кажете: „Не е така!“ О, разбира се, че буквално не е така. Обличаме пороците в благообразни църковни дрехи, също като Бай Ганьо, който смъкнал от плещите си агарянския ямурлук, наметнал една белгийска мантия и всички рекли, че вече е цял европеец.

Докато ни обличат във власт, гледаме смирено към земята, а душата шепти: „Най-после, аз го заслужавам. Благодаря ти, Боже, аз наистина го заслужавам!“ Угодничеството се нарича благоговение към богоучредената йерархия. То ни става втора природа за оцеляване. Инстинкт, съвсем по животински. Деспотизмът изисква спасителното за всеки вярващ смирение. Смиреният е длъжен. На нас! И да бъде готов и да умре. За нас! Труфилата са ни необходими с оправданието, че човек трябва да е красив за Бога. Ласкателствата дори не ги забелязваме, защото, честно казано, ги заслужаваме. Истината трябва да се изказва гласно. Каква по-голяма истина от нашите добродетели? А мръсната работа е за мръсните хора. Просто така е уреден светът. Без значение дали служим в храма или работим в някоя фирма. Всичко е едно и също. С разликата, че невярващите поне не се кичат с името на Христос…

А трябваше да е точно обратното. С какво дръзновение само светите отци бягали от епископство, игуменство и свещенство. Като разбрал, че искат да го правят владика, св. Ефрем Сирин взел едно умряло куче и започнал да тича през пазара, влачейки го след себе си, докато не го помисли за луд и не го оставили на мира. Разбирали Божиите угодници, че високите постове изискват пълно себеотрицание и се бояли поради недостойнството си да не послужат за съблазън. И всички те учели, че този, който те хвали, довежда душата ти до разтление и се страхували от блюдолизците като от огън. За да не би да помислят по-високо за себе си, отколкото е необходимо. Св. Иоан Милостиви, бидейки Александрийски патриарх, сядал навън, за да приема хората, които наричал „свои господари“. А именно – бедните и сиромасите. „Те могат да спасят душата ми и да я въведат във вечните жилища“ – казвал. Колко му е да смачкаш един сиромах? Едно нищо не струва. Пред никого не е важен. А Господ благоволи да се идентифицира именно с него. Но кой ти помни Господа, когато трябва да избираш между себе си и по-долния? Красивите одежди, в които трябваше да се обличаме, стоейки пред Бога, не са от копринени платове и диамантени копчета. А от невинност и сълзи, от любов и чисти стремежи. Това цени Христос, Който на земята нямаше де глава да подслони. Св. Нектарий Егински замествал един мияч на тоалетни, докато бил директор на Семинарията и епископ. А когато умирал, персоналът на болницата възкликнал, че за пръв път вижда владика със старо расо, без панагия и най-важното – без пари.

Ето какви са били светиите! Изповядваме уж един и същи закон. Слушаме едни и същи наставления от Евангелието, а сме толкова различни. По плодовете се познава кой е прав и кой е крив. Дори не по плодовете. По една глътка въздух. По пълния или празен с любов стомах, с който си отиваш от другия. Като четеш св. Ефрем или св. Нектарий добиваш усещане, че те са до теб, че си на сигурно място. Около нас нищо не е сигурно. Освен вероятността да не получиш помощ. А уж говорим, че ако обществото ни повярва в Бога, ще стане различно. По-добро. Ако повярва така, както вярваме ние в болшинството си, нищо в него няма да се промени.

Има само един изход. Само едно християнство. Да повярваме, че думите от Писанието и отците са насочени персонално към нас. Трябва да приемем цялата строгост на закона лично. Или поне с една мярка – с каквато мерим другите. Покаянието е за нас. Суетни ли сме? Маловерни ли сме? Клеветници ли сме? Доносници ли сме? Подмазвачи ли сме? Равнодушни ли сме? Хитри ли сме? Нагаждачи ли сме? Горделиви ли сме? Властолюбиви ли сме? Тиранични ли сме? Алчни ли сме?… Тези въпроси стоят в очакване на отговор. Но не постоянно да се самоуспокояваме, че Бог е милостив. Защото излиза, че едни и същи пороци са разрешени за вярващите и забранени за невярващите. Понеже сме повярвали, та вече всичко ни е разрешено и Съдията ще е милостив, защото сме се навили да влезем в Църквата Му. Да, Бог е благ. Но към каещите се. Църквата е лечебница за болни, но за такива болни, които искат да се лекуват, а не които са дошли на курорт, защото условията в нея са подходящи. А санитарите би трябвало да помагат на Лекаря от любов, а не защото е изгодно или да се кичат с Неговата слава и да му крадат „бонбоните“, които му донасят благодарните пациенти. През живота си видях много лоши неща, но най-страховитата гледка е тази – да видиш как санитар приема благодарности вместо извършилия операцията Лекар. Как застава пред кабинета на Доктора и казва: „Докторът го няма, може да се поклоните на мен!“ Разбирайте това както искате…

Ще кажете: „Не всички са такива!“ Да, не всички… Ето, аз дори и себе си трудно познах като лицемер, а друг ми послужи за вдъхновение… Ние всички не сме такива. Нали? Не сме такива! И този текст всъщност е за едни други!