Митарофарисеи

Неделя на Митаря и Фарисея – Лука 18:10-14

 

Спомням си как още преди да стана свещеник и се лутах из лабиринтите на неофитството, един отец след Вечерня ме попита:

– Ти кой герой от притчата си – Митаря или Фарисея?

– Митаря. – отвърнах без да се замисля.

Той присви очи и ме погледна скептично:

– Няма начин да си Митаря и да кажеш, че си митар. Той никога не би направил това, защото има съкрушение и няма да се обяви за по-оправдания от Господа персонаж. Защото сам обвинява себе си. Митарят би казал, че е фарисей. Тази дума днес е символ на порок. И той би я приел, защото така говорят тези, които имат смирение.

– Значи съм Фарисея. – плахо се примирих.

За моя изненада отецът продължи да отправя към мен оня поглед. После цъкна с език:

– Няма начин да си Фарисея. Постиш ли два пъти в седмицата? Даваш ли десятък от всичко, което придобиваш? Молиш ли се? Сигурен ли си, че не си грабител, неправедник и прелюбодеец?

Признавам, че тук съвсем се обърках:

– Амиии… – заекнах – помогни ми, кажи ми ти…

Неофитството не обича такива завъртяни размисли, които удрят по самочувствието. А отецът започна да се смее:

– Същият си като мене. Митар по дела и Фарисей по съкрушение. Ние с теб сме взели най-лошото и от двамата. Митарят нямал дела, но се каел, Фарисеят имал външни дела, но всъщност бил горд. А ние нито имаме дела, нито се каем. Ние сме митарофарисеи…

Запомнил съм тази измислена дума, защото ме прободе в сърцето. Но нямах аргументи срещу доводите на отеца. И какво изобщо можех да кажа? „Не, не, имам дела… Имам и смирение…“ Нали така още повече щях да затъна?

Разказвам тази история, защото вярвам, че и друг може да се познае в нея. Тайничко, дълбоко в себе си, у повечето от нас е скрита фарисейската мисъл за праведност, облечена в няколко ката нови митарски дрехи. И така добре прикрита в тях, че само честен поглед може да я разпознае. Но колко пъти сме честни със самите себе си? От честността боли. А да си благочестивец с нарисувани с черен молив сълзи винаги е удобно.

Ще ви разкажа още една история. Веднъж в храма ни дойде човек, известен с мъдростта, а още повече със смирението си. Каква гледка представляваше само… Помоли се с наведена глава, цял изразявайки съкрушение, и после тръгна да излиза. Колко бяхме впечатлени всички. Искахме да го пипнем, за да се уверим, че съществува. Кой ли не тръпнеше да размени дума с него, но от боязън не смееше. А и праведниците не говорят с всеки. Те си имат свои избраници, на които да отдадат частица от праведността си. Спомням си го как вървеше сред хората, бях на няколко крачки зад него и…

Тук ще направя едно отклонение. Може би аз съм си виновен, но в сериозни моменти не винаги ми се отдава да бъда адекватен на ситуацията или в унисон с етикета, който тя изисква. И понеже отраснах с глупава музика, тя често зазвучава в главата ми и превръща случката в клип. Така стана и тогава. Върви прочутият със смирението си човек сред възторжения народ, а на мене в ума ми: „На-на-на-на.“ Помните ли онази песен от началото на 90-те „Here comes the Hotstepper”? Изглеждаше ми парадоксално подходящо някой да я пусне в този момент. Има много начини да си интересен, но да демонстрираш смирение е може би най-тежкарското нещо на света…

Историята няма продължение. Смиреният човек добродушно иронизира двама-трима души, поощри един и напусна навалицата, за да върши своите си праведни дела. А ние останахме, за да осмисляме бавно колко далеч сме от истинското благочестие. Тук ще оставя сарказма и открито ще ви кажа, че ако хората виждат смирението ти, то значи не е никакво смирение, а театрална роля. Спазване на протокол. Вживяване в неща, които познаваш само външно. Истинското съкрушение, което е засегнало сърцето, е невидимо за повечето хора. Това е нещо, което се разпада от допир с въздуха. Защото е за пред Бога. Понякога свещениците, които изповядват, могат да го уловят и поощрят. Но дори и те могат да объркат ролята с действителността. Едно е сигурно – този, у когото има истинско разбиране за греховете си, счита себе си за по-лош от всички.

Духовно наблюдателният човек ще хване прикритата сълза. Вярно, по-трудно ще му бъде, отколкото да забележи нарисуваната. Но ако искаш да видиш истински праведник, а не такъв, който си е повярвал, трябва да гледаш именно за скритата болка. И за съпричастността към твоите рани. Никой няма да те разбере така добре, да те утеши, да те прегърне, да те обича и да покрива грешките ти, да не те обвинява, да не те иронизира, да те изтърпява, както онзи, който подобно на Митаря е видял своите грехове и е дошъл при Бога като при едничка надежда за милост. Каещият се е Божи човек, а не просто митар.

Знам какво искате да ме питате: „Съществува ли обратното? Има ли човеци, които са митарофарисеи в положителния смисъл на думата?“ Тоест, взели са най-доброто и от двамата – постенето, милосърдието и молитвата от Фарисея и съкрушеното покаяние на Митаря. Отговорът е: Да! Има! Светците са били точно такива. И в близкото време до нас е имало. А днес… Може да има и днес. Хайде и ние с теб да станем! Говоря сериозно, а не наужким…

Ето пример как мисли един добър митарофарисей – приснопаметният архимандрит Серафим Алексиев:

МОЖЕ БИ

Да се топиш във грях,
измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах,
обзет от смут безкраен,
а външно да си строг
и праведен и светъл,
с добре прикрит порок,
с привидна добродетел;
да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен,
към Бога устремен,
на дявола подвластен;
в доброто да се вричаш,
на злото да си роб,
живота да обичаш
и жив да си във гроб;
и никой да не знае
за твоите борби –
туй моята съдба е…
и твойта, може би!…