Иде ми да започна този текст с: „Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Обаче това не е опело, нито панихида, където този откъс се пее. Не искам да влизам в ролята на оплаквачка, още по-малко да се сбогувам. По-скоро идеята ми е да напиша похвала. Да вдъхна надежда, че за мъчениците не бива да се говори само в минало време. Че те все още съществуват. Просто ние сме се отучили да виждаме истински красивото. Така, както виповете не забелязват листата от рози, които някой професионален пречупник хвърля пред краката им. Просто ги стъпкват като нещо обичайно. Те винаги ходят по рози, но никога не усещат аромата им. Нито нежната безпомощност, която излъчват, когато ги смачка някоя маркова подметка. Какво да се прави – създали сме такъв свят, в който подметките тъпчат розите. Двусмислено звучи… Не се бяхте замисляли върху това, нали?

Но колкото и да се множат и разнообразяват подметките, колкото и незабележимо ежедневни да стават разхвърляните по земята рози, надявам се до края на света да има кой да цъфти. И днес съществуват непорочни. Техният живот много прилича на мъченичество, което никой не прославя, и за което никой не мечтае. Понякога дори и самите днешни изповедници не знаят, че са такива. И това ги прави още по-красиви. Някога на Страшния съд те ще бъдат изненадани, защото ще чуят за себе си неща, които не са очаквали. А именно, че да си нормален в един свят, овладян и обживян от ненормалници, е истински подвиг. И обратното – порочните чак тогава ще чуят за порока си. Ще разберат, че светът е бил зъл и благодарение на тях, които са се мислели за добри и свободни хора. Така че – очаквайте изненади. Ако изобщо очаквате нещо в далечна перспектива… Съвременният българин не е свикнал да разтегля плановете си толкова много, че да мисли и за Страшния съд. Дето се вика, попил е арабската мъдрост: „Дотогава – я камилата, я камиларя.“

Всички се радваме на децата заради тяхната невинност. Учим ги да вярват в неща, които ние самите многократно сме отхвърляли и окаляли. И в началото те ни вярват. Порастват и стават възрастни хора, когато овладеят нашия хладен и пресметлив цинизъм. Докато него го няма, дори и да се държат вулгарно, дори и да не ги разбираме, те все още са деца. Спират да са малки, когато осъзнаят, че трябва да се вярва умерено, в разумни граници. Че трябва да си добър в разумни граници. Че трябва да се обича в разумни граници. Не знам на каква възраст става това. Преди, когато аз бях дребосък, се случваше по-късно. Сега наближава времето, в което бебетата ще се раждат с това „разумно“ познание. Ще стане генетично закодирано. Но все още не е. Има още няколко минути надежда. Има още рози за тъпкане…

Постепенно детето разбира, че не всички сме еднакви. Уж трябва да сме честни, добри, примерни, но е очевидно, че изпити се вземат и без учене, а с обаждане по телефона до директора. Или с просташки заплахи на татко към учителя. Същото се повтаря, но по-драстично, в студентските години. В главата ми се появява дори конкретен пример. Радвам се, че в момента нямам телевизор, защото по него може да се види един известен журналист, който предаде на кандидат-студентския си изпит празен лист, но същата година влезе в Университета. И направи бляскава кариера. Просто така се случва понякога. Не му завиждам, журналистиката не ми липсва. Но някак не беше честно.

Като някой каже: „Не беше честно“, и ти иде да се разсмееш. Кое пък е честно в този живот? Честни са само глупаците. Така днес наричаме непорочните… Завършвате в крайна сметка. И си намирате работа. Тези с връзките – на по-добро място. Едно прасе и дамаджана с ракия отварят много врати, включително и тези на ада. А другите, дето нямат пари и дефицитни стоки, или не са готови да пожертват достойнството на тялото си – стават черноработници, „обират луфтове“. Сигурно ще кажете, че не винаги е така. Да, не винаги. Само какъв израз: „Не винаги всичко зависи от свинщината.“

„Е, добре, в началото навсякъде е трудно – си казват непорочните. – Ще потърпя. Още съм млад.“ Но годините си минават в: „Знам, че е моя, а не твоя работа, но, хайде, свърши го!“ Година, две, три… Вече не си млад. Други са млади. Но с тях не става като теб. Те успяват да се аклиматизират, без да „запълват дупки“ или да „стоят на течение“. Има си начин. Знаят как да отстояват своето и да не се товарят прекалено.

Така отлита животът. Голямата тайна на преуспяването в него е именно в този кратък израз „Отстояване на своето“. На пръв поглед то не е грях. Може да стане и без да крадеш. И без да си много лукав, а само малко. И без да си много лицемерен, а само малко. И без да си много хитър, а само малко. И без да си много сервилен, а само малко. И без да си голям егоист, а само малко. Всичко в „здравословните граници“. Човек не може пък все да е честен. Не може все за другите да мисли. Все с тях да се съобразява. А и си има оправдание: „Те с мене съобразяват ли се?“ Както се казва: „Пък аз ли съм най-големият балък?“ Знаете ли кои наричаме балъци? Божиите угодници и мъчениците. Тези, които не са станали „разумни“ възрастни. Които са успели да си останат деца. На такива Христос обещава Царството Небесно.

Не е необходимо винаги да проливаш кръв, за да получиш венци от Господа. Нужен е ежедневен подвиг на чистота. Избиране на доброто в дребните житейски ситуации, които са почти невидими, но съставляват целия живот. Например, да не седнеш в автобуса на външната седалка, слагайки на вътрешната багажа си, когато до теб има права бременна жена. И да не се правиш на ударен, когато те помолят да освободиш едното място. Пък ако съвсем станеш – още по-добре. Да не лъжеш колегите си, за да изкръшкаш по-рано от работа. Да не им подлагаш крак, ако са на път да спечелят пост, който си мислиш, че ти заслужаваш. Да не се стремиш към просперитет за чужда сметка. Да не клюкарстваш, осъждаш и злословиш. И изобщо, защо изброявам…

Всеки знае какво е да си нормален. Нравственият закон е написан вътре в сърцата ни, но с него има проблем. Не можеш да го спазваш, без да се прецакаш. Така човек застава пред избор – да прецака себе си или да прецака другия. Ясно е какво избираме в 90 процента от случаите. 90 процента от нас. Не че не обичаме хората. Не че не сме добри. Всичко е съвсем просто: „Ти си ми мил, но аз съм си по-мил.“ И то не заради живот или смърт. За съвсем дребни нещица.

И все пак, този текст е похвала. Има такива хора, които са готови ден след ден, година след година, цял живот да приемат малките удари на другите, без да правят компромис със себе си. Цял живот носят като хомот нашата „разумност“. Изглеждат слабаци. Замерват ги с хартиени топчета и им се присмиват зад гърба. Незабележими са. Немодерни са. Но всъщност са прекрасни! Тези хора носят света и времето на плещите си. „Малките“ хора понякога са големи като митологични слонове. И са Христови любимци. „А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.“ (Мат. 25:40) Светски преуспелият не знае тази тайна. Колкото и да е прочут, не е достатъчно умен, за да я разбере. Не може да поеме в себе си това – да бъдеш изтезаван толкова време, без да се пречупиш и без да станеш мръсник. О, дори не мръсник, по-скоро ситно мръсниче, „нормално“ като всички нас.

Наистина се страхувам да правя по-дълги описания на непорочните храбреци, за които разказвам. Може пък някой тарикат да ги разпознае около себе си и да ги остави в събота и неделя извънредно на работа. И от вкъщи да ги следи с камера дали бачкат достатъчно усърдно. Но дори и да стане така, те ще оцелеят. Ще поплачат. Ще изпсуват. Това са дребните грехове на Христовите любимци. Но ако щете вярвайте – има и такива, които ще се прекръстят и ще кажат: „Ти си страдал, Господи, знаеш, че аз днес искам да съм на Литургия, но шефът ми се заяжда с мене и ме праща на работа. Не мога да напусна, защото трябва да си храня децата.“ Чувате ли, всички вие, които дремете на службата в храма и си мислите през това време за работата, засрамете се от Христовите страдалци!

„Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Не сте мъртви. Не сте спомен. Вас ви има. Вие сте по-живи от всички! Когато ви обземе отчаяние, не си спомняйте за подлеците, които по различни начини ви тъпкаха. Не мислете за техния успех. И подметката, и розата имат свой аромат. Ако се отречете от това да бъдете непорочни, ще изгубите огромна награда. Наистина огромна. А розата, макар и стъпкана, си остава роза. И не мирише на мръсни крака.

Искате доказателство за това, че има смисъл да останеш непорочен? Виждам ви. Това е доказателството. Щом аз, потъналият във всякакви страсти, успявам да съзра вашия подвиг и да му се възхищавам, то колко повече го вижда Бог! Колко повече го оценява Този, Който беше осмиван от умниците на мира сего. Подиграван от силните на деня! Бит! И Разпънат! Но Той Възкръсна! И към това Възкресение води носещите след Него своите малки кръстчета. Не се отказвайте от тях! Слънцето изгрява и залязва заради вас!