Проповед след Великия покаен канон на св. Андрей Критски (сряда на Петата седмица от Великия пост)

Има богослужения, след които много трудно се говори. Едно от тях е Покайният канон на свети Андрей Критски. Какво повече можеш да кажеш?… И въпреки всичко, ще прекрача логиката на благоразумното мълчание, за да споделя, че това, което чухме и четохме досега, е история за война. През последните дни много се говори, че сме в условия на война. Ако някой не е разбрал, че канонът на св. Андрей е военна поема, то значи не е разбрал нищо. Има една едничка война и всички други войни не съществуват, те са само последствия от нея.

Когато бях дете, с огромна сила ме измъчваше един въпрос: За какво е всичко? Раждането, смъртта, забогатяването, известността, умността, красотата, жените, мъжете, отношенията им? Не само греховете. А за какво е всичко? За какво е любовта? За какво е приятелството? За какво е близостта? За какво е топлината? За какво служат? И от злото, и от доброто няма никакъв смисъл, защото смъртта покосява, изравнява, осмива, превръща в гротеска всичко. Не просто амбицията да си известен в този свят, да си богат и достатъчно похотлив в него. Безсмислено е даже най-доброто. Защото идва смъртта и всичко свършва. Изчезва. Няма го. Нямало го е никога. Заедно с човека изчезва целият смисъл.

Има една голяма война, в която човек би трябвало се сражава задължително, и тя е да намери смисъла на живота си. Животът му да води нанякъде. Да има някаква причина да живее. Защо живеем? Когато човек започне да разглежда по-дълбоко този въпрос, разбира с каква могъща сила злото воюва против него и срещу желанието му да направи нещо красиво с живота си. Макар и малко. Спомням си, че четях книги като луд и търсех отговора. И един светски писател ми казва, (разбира се, не буквално): „Макар и едно килимче да е мръсно, ако е добре извезано, то си остава красиво.“ Добре. Само че интелигентният човек разбира, че животът му не може да бъде добре извезано килимче, а единствено да бъде мръсно. Вижда, че злото не е само около него и го обхваща от всички страни. То е най-вече отвътре. Разбира, че той самият е зъл. И в същата степен причинител на смърт, както и тези, които презира от цялото си сърце. Осъзнава как смъртта и злото изяждат всичко. А ако прибави към това религиозност, усеща, че войната е загубена от самото начало. И че адът се претъпква. Че врагът пленява всеки ден и час хиляди, милиони човешки същества, превръщайки ги в заложници на своята злоба и желанието си да се гаври с тях. Всъщност, никаква война не се е водила. Имало е едно кратко сражение, след което човешкият род е пленен, овързан, подигран, осмян и напълно обезсмислен. Нито една история от нито една война в човешкия род, в която хората с мечове и бомби са се пронизвали и взривявали един друг, не е толкова трагична, както тоталното обезсмисляне на човешкия живот. Единственият смисъл на човешкия живот е Христос!

Чрез Своята Изкупителна жертва и Възкресение Христос дава смисъл на човешкия живот. И победа над злото, смъртта и ада. Той е нашият Полководец във войната. „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни…“ (Акатист на Пресладкия Иисус, Кондак 1)

Във Великия покаен канон се разказва за това колко безпомощен е човек, оставен на себе си. Колко е нещастен и проклет в греховете си. И как покрай него, пребития от безбройни нещастия, минава не някой друг, не инженерът, военният, или дори журналистът… Покрай окаяния човек, пребит и лежащ в рани, минават свещеникът и левитът. И го подминават. Оставят го сам, в кърви. Служителят на Всемогъщия Бог оставя човека полумъртъв. Тепърва тази притча ще разкрива дълбокият си смисъл пред очите ни.

„Свещеникът мина край мене, погледна ме с взор безучастен,
мина и левитът – и в него не трепна сърцето от жал.
Единствен, Иисусе, Ти, Който чрез Майката Дева проблясна,
склони се над мен, изцери ме и щедро с любов ме обля.“
(Велик покаен канон, Песен 1)

Единствен ти, Иисусе, дойде и изля над страдащия човек вино и елей. Даде Плътта и Кръвта Си, и милостта си, за да съм жив. И не аз, а целия човешки род. И не целия човешки род, а аз. Защото няма никакъв човешки род без мен. Без всеки един от нас. Човечеството не е някаква маса. А е безбройност от ранени и обезсърчени същества, които Христос води в лечебницата Си. Метнал на рамо загубената овца, той дава изцеление. Метнал на рамо загубената овца, Той я занася в Църквата. В Църквата, която е установил като Лечебница за този свят. За онези, които искат да се лекуват. За онези, които не са готови страхливо да се предадат на врага.

Но какво виждаме на разни места днес? Братя и сестри, Христос е метнал на рамо загубената овца, занася я в Лечебницата… И я намира затворена. На лечебницата пише: „Карантина! Не приемаме болни! Мрете сами! Ние излишен героизъм нямаме намерение да проявяваме!“ Ужас на всички ужаси! Войниците хвърлиха пушките и отидоха да умират бавно, но на сигурно място…

Какво доживяхме? Самият Господ слезе от небесата. Прие плът, за да освети човешката природа. Пострада, Възкръсна и я възнесе при Отца Си. И сега ни дава да ядем Тялото и Кръвта Му, за да имаме живот вечен. А ние капризничим като в ресторант за бързо хранене: „Ама сигурни ли сте, че е хигиенично? Че няма да се заразя? Няма ли начин да ми го сервирате отделно? Ама моля ви, дайте ми други прибори…“ Неблагодарници! Мислите само за себе си! Помислете какво Му е на Христос и дали не казва: „Ето, заради вас Ме биха. Разпънаха Ме. Пробиха Ми ръцете, нозете и ребрата. Заради вас вкусих смърт. И победих вашата смърт. Какво още искате да направя за вас, за да не Ме обиждате? Живата Си плът ви давам, а вие се гнусите. На умиране сте от заразата на греха, а отхвърляте единственото лекарство! Обвинявате живота, че ще ви причини смърт! Докога ще ви търпя?“ Помислете какво би казала Пресвета Богородица: „Нима това, което излиза от Мене, е нечисто? Нима Синът Божи, Който прие плът от Мен, не изцери вашите болни? И вашите прокази? Докога ще се подигравате с чедото Ми?“

Аз не мога без Христос! Споделям ви това не само като свещеник. А също и като по-малък брат. Не мога да умра без Христос нито от грип, нито от СПИН, нито от рак, нито от която и да е болест, дошла поради моите грехове. Още повече – не искам да съм без Него, защото това е вечна смърт! Или ще кажете: „То не е за постоянно. А само за периода на карантината…“

На 1 април и в Петата неделя на Великия пост честваме света Мария Египетска. „Бъдете като света Мария Египетска“ – казват! Нека бъдем като света Мария Египетска! „Приложете житието й в днешно време!“ Добре, нека приложим житието й в днешно време! Ето как изглежда житието й в днешния контекст. Тръгнала света Мария Египетска с кораб, за да упражни греховете си. Стигнала до храма на Господа и го намерила затворен. Тази съвременна история няма продължение. Няма никаква икона. Няма никакво дърво на Кръста. Няма покаяние. Няма сълзи. Няма никаква пустиня. Нищо такова няма, храмът е затворен. Защото преподобната получила своя катарзис, именно когато била задържана от благодатта пред вратите на храма. А после принесла покаянието си в него и там получила наставление да отиде в пустинята. По-скоро и сега Бог допуска мнозина да не могат да влязат в църквите си, та да се покаят и да закопнеят по тях. Бъдете като света Мария Египетска! Пожелайте от цялото си сърце да влезете в храма и да се поклоните на Честния Кръст и на иконата на Пречистата Му Майка!

С или без вируси, нашият живот е в постоянна смъртоносна заплаха. Но най-вече в заплаха да умрем с вечна смърт. Братя и сестри, ние се намираме във Великия пост. Спомнете си какво говорехме в началото му. Ние сме тръгнали след Христос. Тръгнали сме към Неговия плач за Иерусалим, когато казва: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст. И казвам ви, че няма да Ме видите, докле не дойде време да кажете: благословен Идещият в име Господне!“ (Лука 13:34-35) Тръгнали сме с Христос натам, откъдето Той изгони търговците. Тръгвали сме още към в страшната Гетсиманска нощ. Натам, където всички се разбягаха и Той остана сам! Спомнете се какво си обещавахме в началото на поста. Какво говорихме тогава и какво се говори днес.

Да благодарим на Бога за тази вечер тук в храма. Радостна вечер. Спечелена битка. Макар и на разстояние един от друг си поплакахме заедно. В този плач обаче се състои победата над врага. Защото Христос е съюзник на плачещия. И не само. Христос е Предводител на всепобеждаващата армия на плачещите. А онзи, който е намерил утеха в сълзите си, е безстрашен.