Когато човек успее да утихне, както е прилично да става през Великия пост, когато се научи да не се отчайва, въпреки изпитанията, Бог започва да го утешава, дори чрез уж дребни детайли от живота…
Храмът, в който служа, се намира в парк. Достъпът до него е труден, защото паркът е забранен за преминаване. Напоследък (освен когато има богослужение) вътре сме само аз и клисарката. Тя чисти постоянно. Почти никой не идва да мърси, но мине не мине време и хваща парцала. За да е съвсем чисто за идващите… Които не идват…
По цял ден паля свещи и чета акатисти. “Радвай се, Паисие, дивна утеха на вярващите”. Между акатистите греша – пускам интернета на телефона си. Заливат ме съобщения. „Виж, виж, отговори им нещо!“ На кого ли? На легиона желаещи да няма Великден. Да няма празник на Победата над смъртта. „Нека умираме, но на сигурно място. Днес не е време да се празнува Живота!“ – нареждат ни.
Така говорят не само дежурните безпътници, заземени и занулени в този свят и научили се да се предпазват от Божиите енергии. Но дори и някои свещеници. Служители на Христос крещят забрани за общение с Него. Искат сами да ядат и пият Тялото и Кръвта на Заклания за Църквата Велик Архиерей. Казват, че да нахалстваш да участваш с тях на Тайната Вечеря точно сега, на Светия и Велик Четвъртък или на Пасха, е убийствена безотговорност. „Ще изкарате едно Възкресение Христово без Христос. Какво толкова ще ви стане? Даже е саможертва! Ще ви се зачете за червена точка. Оставайки без Спасителя, ще спасите света. Овце, търсете Пастира някъде изкъщи.“ – казват Негови наемни пастирчета, намествайки важно очилата, с които мислят, че поправят духовното си късогледство. И треперят от страх… Или от гняв… Или просто така си треперят… Защото уж са загрижени за овцете, света, вселената и всичко останало. Как малкият космос ще побере тяхната огромна любов към ближния, претендираща да надвишава дори тази на Разпъналия се…
Имах много думи, с които да им отвърна. Не можах да произнеса нито една от тях. От дни съм задавен от плач. Преглъщам сълзите си и идват нови. С тях дезинфекцирам „вирусите“, които вдишвам от устите на братя, за които се моля.
Ножът в гърба от приятел не е нищо особено в сравнение с тъгите, които могат да ти изпратят тези, за които си се застъпвал пред Бога. Скъпи друже, ти ме наричай фанатик, задето не гоня хората от храма. И ако искаш, ме ненавиждай за това. А аз ще продължавам да се безпокоя за душата ти, доколкото мога. И тях ще уча на същото. Знаеш ли, тези, които ти гониш, не се прибират вкъщи, а търсят друг отворен храм. И като отмине всичко, няма да се върнат при тебе. Моли се да 
не се върнат при тебе. Защото, ако го направят, ще е, за да те попитат: „А ти за какво си ми вече?“ В един игрален филм за свети Лука Кримски имаше чекист – бивш свещеник – и негов приятел. Той произнесе една потресаваща фраза, докато убеждаваше владиката да се отрече от сана си: „Добре е да се вярва в Царството Небесно, когато земята не гори под краката ти.“ После започна да измъчва светеца.
Но какво направи Бог, за да ме утеши? От два дни пред храма идва едно чудно бяло гълъбче. А също и други разноцветни гълъби – негови приятели. Изобщо не ги е страх. Храня ги с хляб от ръката си. Точно под лозата. Сега те са Църква.
Не ви задължавам да вярвате в символи. То си е ваша работа. Кое е това чудно бяло гълъбче? И кои са Неговите приятели? И как така сега те са Църква? Кой е този Хляб? И тази Лоза? Вие ми кажете! Аз намерих своите отговори. И се утеших.