Въздушна снимка от Странджа на Александър Иванов
Разказът ми е разнопосочен. Такова ми е настроението през последните седмици. А и така съм свикнал. Рядко ми се е случвало да започна с една тема и един мотив и да се придържам към тях като песен на пънк група или Кърт Кобейн. Винаги съм се чудел какво ли ще стане, ако режисьорът започне един филм като комедия, продължи като трагедия, после отиде в пародията, накрая стигне и до романтичната мелодрама. Нещо като Кустурица.
Искам първо да ви кажа, че съм щастлив. И това е, защото бях допуснат до Причастие повече от веднъж през последния Велик пост. И дори повече от два пъти. Така ми благослови отецът. И е радост неземна. Състоянието на душата. Не на тялото. Във всеки един момент за всеки един от нас е важно състоянието на душата му. Започнал съм един документален филм „Душа и тяло“, някой ден ще го завърша, ако е рекъл Господ. В контекста на последните събития е още по-важно да поставим душата над нейната телесна обвивка с всичките ѝ страхове, инстинкти и капризи.
На 10 април имахме уговорка с трима приятели и синовете ни да отидем на Света Гора, да отседнем в светите обители Зограф, Пантелеймон и скит Свети Андрей в Карея. Имахме потвърждение от монасите. Обаче на 8 март започна една невиждана лудост. В първия момент изтръпнах. Да си признаем, ние всички се страхуваме не от вируса, а защото не вярваме, че разпоредителите на света днес много са се развълнували дали боледуваме. И поради това подозираме нечистите им намерения в тези мерки. А вярата ни е така залиняла, че Господ допусна да се приближим осезаемо и рязко към страшните времена. Открехна ни една малка пролука. Засега. За наше добро го стори. Да се сепнем. Да се пробудим. И слава Богу, през Великия пост на лето 2020 аз се чувствах като на Света Гора. Без да съм там телесно.
Нормално е да се боим в първия момент. Не сме светци. Онова пълзящо гробовно създание змията ни стряска и до днес. Още от Едем, когато в него се вселява злото. Какво се опитва да направи злото тогава? Да поеме контрол върху човеците. Да ги открадне от Създателя им. Когато това зло влезе у човека, когато проникне у него под формата на наркотици, хазарт, тв брифинги, всякакви видове зависимости или обладаване, човекът губи контрол върху себе си. Демонът командва. Той е in charge. Е, това ли искаме? Да се боим и да бъдем подвластни на страха? Духовната закономерност е пропорционална и категорична – далече ли сме от Христос, страхуваме се. Близо ли сме до Него, не се боим.
Какво се опитва да направи злото днес? Да ни контролира и владее. Също като тогава. Нищо ново под слънцето. Обаче светът е имал начало, един ден ще има и край. И злото тук ще тържествува. Вече не само вътрешно иска да ни владее, но и да се възцари съвсем необезпокоявано на земния си трон. С корона на главата. В началото ни представя този контрол и тази власт като грижа за здравето ни. Тази е неговата хитрост, за да го приемем доброволно. Доброволно да си кажем не ни се ходи на църква, защо да ходим, като Бог е в сърцата ни. Защо да ходим, като там може да се заразим. Почнаха нелепи разговори за пластмасови лъжички, маски, дистанция… Колкото по-дребнаво и детайлно, толкова по-страшително. И това е голямата битка. За страха ни е била цялата постановка. Никой не се интересува дали сме болни от незнаен добре разработен вирус, за злото е важно ние да се страхуваме от самото него. Защото ако попитаме „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“, то ще се свре в същата миша дупка, в която се опитва да навре нас.
„Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои.“, „Не бой се, малко стадо.“, „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото.“ и хиляди са още местата, където става дума за все същия този страх, от който страдаме ние днес и за все същата утеха и уют в Бога, които забравяме. Сещам се какво ще кажат моите познати атеисти – това е самовнушение. Ако беше самовнушение, нямаше да сработи. Няма такъв механизъм. Ние не сме всесилни, че сами себе си да издърпаме от блатото като мюнхаузеновци. Човек сам себе си не може да излъже. Утехата и мирът са само у Твореца на всичко видимо и невидимо. Когато сме при Него, когато постим, когато усетим Божията топлина, страхът се изпарява. Пуква се като сапунен мехур.
Пролет е и със съседа Яни си направихме излет някъде из дебрите на Странджа. Първо с уазката стигнахме, докъдето можем, след това продължихме пеша. Телефоните нямаха обхват. Цял ден телефоните нямаха обхват. Чудо. На Яни това не му пречеше. А аз се улавях как от време на време поглеждам към екрана. Хванати сме в мрежите на този свят. И сме забравили онази някогашната си свобода. Извън обхвата му всичките негови плашила изглеждат жалки и нелепи. Този вирус е бостанско плашило. Парцалено и сламено. Все още има на планетата ни такива места без обхват на мрежите, което отново си е чиста метафора. Все още се извършва Света Литургия в много църкви. Да, сега планира моят връстник Мъск да пусне интернет до всяка точка на планетата от своите спътници. Пелената ще обгърне всичко на 360 градуса. Да, чака ни още по-тежко време. Да, изпитанията идат. И какво от това? Християни ли сме? Ако сме, тогава няма да треперим. А ако треперим, първо трябва да се замислим не над мерките си за сигурност, а над вярата си.