Неофит, митрополит на Морфу

 

Векът, в който живеем, по общо признание, е непредвидим, несигурен и труден. Живеем в епоха на постоянни промени и интензивни процеси, които много пъти предизвикват в нас вцепенение, тревога, понякога и страх. Милиони хора на Запад чувстват, че са затворени в един глобализиран задушителен модел на живот, който ги третира като бройки, а не като личности и свободни същества.

Затова при първа възможност търсят начини да се избавят в места, където им обещават малко свобода, но завръщането е по-болезнено. От друга страна, хората на Изток днес, в голямото си мнозинство мюсюлмани (90 %), се връщат – често с краен фанатизъм – към корените на тяхната цивилизация и религия. Този зилотизъм повече на мюсюлманите и на евреите, смятам че се дължи както на чувството за несигурност, създавано векове наред от експанзивния начин на живот на Запада, така и на учението на Корана, който по своето естество е фанатичен, агресивен и проповядва свещена война „джихад“ срещу „неверниците“.

Православните се намират по средата, между два воденични камъка: между западната атеистична секуларизация и ориенталския фундаментализъм-фанатизъм. Бих казал, че човекът от 21 век се намира в едно всекидневно нетипично военно положение на живот и смърт, където е призван да избере, от една страна живата вяра, а от друга – подчинението на дявола, който се противи на Бога.

За Църквата не съществуват дилеми и съмнения, че зад цялата тази мрачна сцена на света се крие една демонична субкултура, която прониква в живота на хората много отрано и която има за цел да измени богообразната природа на човека и да изопачи пътя му към богоподобието, засилвайки неговия егоизъм, тщеславие и себелюбие. Много страсти днес се представят като права и свободен избор на един прогресивен свят, а не като падения и грехове. Нравственият срам от греха е заменен от демонска горделивост. Доживяхме епоха, където грехът е мярка за развитие и прогрес, а не избор на смърт.

Съвременната епоха напомня много тази на старозаветните пророци, които постоянно увещавали хората да се обърнат към покаяние, защото виждали, че главната причина за унижението, пленяването и различните беди на избрания народ Израил, била отстъплението от единствения истински Бог, обръщането към идолите, езическия начин на живот и тяхната неразкаяност. Напомня също силно на апостолските времена, когато апостолите трябвало да се изправят не само пред лицемерието на религиозните хора и на ересите, но и пред демоничното идолопоклонство, и затова предупреждавали християните да се пазят от коравосърдечието, заблудата на греха и лукавото неверие, които са дела на дявола: „Гледайте, братя, да не би у някого от вас да има лукаво от неверие сърце, та да отстъпи от живия Бог.“ (Евр. 3:12).

Много светци и Божии човеци в наши дни, продължавайки да преподават вярно боговдъхновено пророческото и апостолско слово на Църквата, описват епохата ни като период на голямо отстъпление и неверие, навярно най-голямото, което човечеството познава. Съвременният преподобен и богоносен старец Порфирий Кавсокаливит отбелязва характерно: „Това постигна дяволът. Направи земята лабиринт, за да не можем да се разберем помежду си. Колко си изпатихме и дори не разбрахме това! Видяхте ли как се заблудихме? Превърнахме нашата земя и време в пълна лудница! И не разбираме кой ни е виновен“.

„Всички недоумяваме: „Какво стана с нас, къде отиваме, защо децата ни хванаха пътя, защото избягаха от дома си, защо зарязаха живота, защо зарязаха образованието си? Защо става това?“ Дяволът успя да скрие себе си и да накара хората да използват други имена. Лекарите, психиатрите, казват често, когато един човек страда: „А, невроза имаш! А, стрес имаш! и тем подобни. Не признават, че дяволът тласка и възбужда в човека егоизма. Но дяволът съществува, той е духът на злото. Ако кажем, че не съществува, сякаш отхвърляме Евангелието, което говори за него. Той е нашият враг, нашият съперник в живота, противящият се на Христос, и се нарича антихрист. Христос дойде на земята, за да ни избави от дявола и да ни дари спасението…“ (1)

„Може обаче, по Божия замисъл, той да дойде, за да придобият хората съзнание, да видят бездната пред себе си, да кажат: „Е-е-е! Падаме в бездната, загиваме! Всички назад, върнете се назад, заблудихме се!“ и да се върнат в пътя на Бога, и да засияе православната вяра. Към това се стремим и така искаме нещата лека-полека да станат с Божията благодат. Бог работи тайно. Не иска да засегне свободата на човека. Устройва така нещата и лека-полека, човекът отива там, където трябва.“ (2)

Колко хубаво говори свети Порфирий и колко ни събуждат неговите думи и ориентират всички нас, които сме призвани да поучаваме народа! Това, което казва светецът, е една голяма истина и сме длъжни ние, епископите, свещениците, църковните хора, християните, да помогнем на другите с нашето лично покаяние, за да почувстват най-дълбокия смисъл на живота, за да се издигнат духовно, а не просто да не съгрешават. Защото нравствени и добри хора срещаме всеки ден в живота си, независимо дали вярват или не! Но хора, които живеят автентично покаянието в Христа и преживяват най-дълбокия смисъл на живота, рядко срещаме.

Съвременните хора, особено децата, юношите и младите, понеже биват атакувани отвсякъде, но и не познават съкровището на вярата ни, когато ги доближим или те се обърнат към нас, жадуват за примери на святост, тоест на съвременни хора, които сред този хаос са живели и живеят Христос и вечния живот. Те не са настроени да се усъмнят или да проявят неверие към това, което ще им кажем, но искат да установят дали Православието, Църквата на дядовците им, може да даде отговори на техните мъчителни въпроси, на техните метафизични безпокойства за живота и смъртта. Много млади хора не приемат това, което им казваш, и ти говорят така: „Това, което казваш, е добро, но аз друго искам!“

Но най-малкото, поне ги провокираш към размисъл. И лично, когато им казвам: „Вратата ми е винаги отворена за вас“, това ги докосва изключително много. Защото, ако нещо липсва на децата днес, това е любовта и доверието. Затова и повечето юноши, независимо дали се затварят в себе си или в групи, и в двата случая опасното им затваряне се дължи на липсата на любов и отношение, които чувстват, че техните родители не са им дали.

Следователно това, което Църквата може да каже днес на хората, е, че вратата й винаги е отворена, за да влязат вътре, когато искат и когато се покаят, за да срещнат Любовта, Господа нашего Иисуса Христа. Светът иска от нас да дадем свидетелство за святост и изповедание на Възкресението, че Христос победи смъртта. И след като Христос победи смъртта за човека, и човекът може да победи смъртта си чрез вярата във възкръсналия Христос, с покаянието и литургичния живот на Църквата. Човекът, който се кае и копнее за Тайнството Света Евхаристия, знае екзистенциално, че смъртта не е краят на живота му, а малък епизод между този живот и другия, едно излизане от временността към вечността. Преживява с цялото си същество, че е вечен ум, вечен дух, вечна душа, вечно тяло, вечно битие.

Нека не се заблуждаваме от сирените на „Ню ейдж“. Ако искаме, всички можем да вървим по пътя на покаянието и милостта. Няма човек, който да не може да се покае, да не може да се подвизава срещу страстите си, да не може да приеме своята скръб и болка. Достатъчно е да отсече своята воля и на нейно място да постави Божията воля, молейки Господ да го поучи. Тогава ще започне да разбира, че самодостатъчността няма трайност и светският успех е духовен провал. Ще се научи да тълкува всяко нещо, което се случва в живота му, духовно, а не емоционално. Ще го изобличава съвестта му и ще му помага да вижда своите грешки, пропуски и грехове, но преди всичко да осъзнае голямото разстояние, което го отделя от Божиите заповеди и от любовта към ближния, ще се почувства съкрушен и с по-голямо усърдие ще търси Божията милост.

Трудна е борбата срещу страстите – никой не отрича това – защото реално е битка срещу гордостта на човека, от която извират всички страсти. И когато се бориш срещу егоизма си, болката е голяма. Но от момента, в който човек приема, че се нуждае от лечение и чувства всяка малка или голяма страст като грях, тоест отделяне от Бога, тогава започва борбата и изцелението. Влиза в пътя на духовната и телесната аскеза, и в степента, в която искрено копнее покаянието, Божията благодат ще засили покаянието и ще го укрепи в борбата срещу страстите. Не трябва да се боим от тази борба, от която и да е болка, душевна или телесна. Напротив, трябва да се безпокоим, когато нямаме болка, защото може да не вкусим Възкресението.

Всяка болка, малка или голяма, е защитен щит срещу страстите и ни отваря вратата, която води до смирението. И когато я приемаме като посещение Божие, ни освещава! Превъзходният образ на нашата Църква е непостижимото по духовна дълбочина крайно смирение на Христос, Който понесе всички грехове на света, за да спаси света. Безгрешният Бог, Който създаде човека, цялото творение, прие да се въплъти, да се смири, да изпита болка, да се разпне, да се погребе и да възкръсне, за да ни спаси: „Създателят на всичко, искайки да спаси света, доброволно дойде в него и, бидейки Пастир като Бог, заради нас се яви като нас човек. Затова след призоваване на подобното чрез подобно, като Бог слуша: Алилуия!“ (3)

Разбира се, една голяма и внезапна болка, една смърт, една болест, едно внезапно обедняване, един голям обрат в живота ни много пъти изкарва от сърцето ни множество отрицателни чувства, меланхолия, скърби, гняв, противене на всичко, дори и на Бога, Който мнозина смятат за отговорен за злините, които се случват в света и с тях самите! Но както казва св. Василий Велики със своето висше богословие в една своя беседа: „Бог не е виновник за злото“.

В степента, в която човек тълкува по духовен начин болката, чувства покой, защото започва да усеща, че Бог знае по-добре и от него самия коя е неговата духовна полза. Нека чуем отново преподобният Порфирий „който вярно преподава словото на истината“: „Голяма полза имаме от болестите, стига да ги претърпяваме без ропот и да славим Бога, търсейки Неговата милост. Когато се разболеем, въпросът не е да не вземем лекарства или да отидем да се помолим на св. Нектарий. Трябва да знаем и другата тайна; да се подвизаваме да придобием Божията благодат. Това е тайната. За останалото ще ни поучи благодатта, тоест как ще се оставим на Христос. Ние презираме болестта, не мислим за нея, мислим за Христос спокойно, леко, несебично, и Бог прави Своето чудо за полза на душата ни“.

Както казваме на св. Литургия, „целия си живот на Христа Бога да предадем“… Да обикнем Христос и всичко ще се промени в живота ни. Да не Го обичаме, за да вземем нещо в замяна, например здраве. Но да Го обичаме с копнеж, от признателност, без да мислим нищо, само от божествена любов. Нито да се молим преднамерено и да казваме на Бога: „Излекувай еди-кой си, за да дойде да Те приближи.“ Това не е правилно, да сочим на Бога как да действа. На Този, Който всичко знае, какво да Му съобщим? Ние ще се помолим, но Бог може да не иска да ни чуе… Съвършеното е да не се молим за нашето здраве. Да се молим не да станем здрави, а да станем добри. Не добри, тоест добродетелни, „да станем това, това, това…“, а да придобием божествена ревност; да се оставяме с доверие на Неговата любов; да се молим по-скоро за душите си. И ще възприемаме душата си като засадена в Църквата, чиято Глава е Христос, заедно с всички наши ближни и с всички братя в Христос… Възлюбете Христос! Станете свети! Отдайте се само на приятелство с Христос, само на Неговата любов, само на божествената любов.“ (4)

За да придобием Рая, трябва в тези трудни дни, в които живеем, да се потрудим сериозно и да преоценим отново начина си на живот, придавайки му духовно съдържание. И ще почерпим това от опита на Църквата, от Самия Господ Иисус Христос, Който ни увещава да бъдем служители на другите, за да сме първи във вечния живот, а не в този живот: „Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб.“ (5)

Влизайки в този път, ще родим повече политици, които ще служат на хората, учители, които ще учат хората, набожни лекари, които ще лекуват хората, справедливи съдии и законодатели, добри семейства, добри съседи и общности, осветени свещеници, които ги боли за хората. Тогава всяка служба ще придобие достойните хора, които ще имат етоса на църковното служение, етоса на светците, етоса по Христос.

Ние, православните кипърци, още сме живи, защото в целия ни исторически път – 2000 години след Христа, опазихме неопетнена вярата в Троичния Бог, Света Богородица и светците. Това благословено предание, което започва от апостолите и продължава до днес, трябва постоянно да го развиваме и обновяваме, за да има смисъл животът ни. В противен случай, ако се оставим на повелите на „Ню ейдж“ и на „Новия световен ред“, които искат да отделят човека от Богочовека и да го превърнат от словесно същество в безсловесно животно, вече сме мъртви. Чувствам, че противоотровата за злото в епохата ни е повторната евангелизация, връщането към автентичната проповед и живот съгласно Евангелието, тоест пътят, който води към покаянието и Божиите заповеди; благословеният път, който са извървели и великите светци на 20 век: св. Нектарий Егински, св. Никифор Прокажени, св. новомъченик Филумен Кипърски, преп. Георги Карслидис, преп. Порфирий Кавсокаливит, преп. София Клисурска, светите старци – Йаков, Паисий, Евмений, Софроний, Висарион, старец Панагис от Лиси, Хаджифлуренцос от Милия, Фамагуста, и толкова други, които с живота ни доведоха в живота на Христос, вечния живот.

Завършвам с последната молитва на светия старец Порфирий, взета от първосвещеническата молитва на Христос преди Неговите спасителните страдания, която е и скъпоценно духовно завещание и благословение на светия старец за нас, християните от тези последни времена. Той се помолил за вярващите по цялата земя „да бъдат едно“. (6)

 

Неофит, митрополит на Морфу

Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: http://www.immorfou.org.cy

Бележки:
1. Γέροντος Πορφυρίου, Βίος καὶ Λόγοι, ἔκδ. Ἱερὰ Μονὴ Χρυσοπηγῆς, Χανιά, Κρήτη, 2009,  σσ. 443.
2.Γέροντος Πορφυρίου Καυσοκαλυβίτου, Τὸ πνεῦμα τὸ Ὀρθόδοξον εἶναι τὸ ἀληθές. Ὁ Χριστὸς εἶναι τὸ πᾶν (Τέσσερεις συνομιλίες μὲ τὸν Γέροντα Πορφύριο), ἔκδ.  Ἡ Μεταμόρφωσις τοῦ Σωτῆρος, Μήλεσι, 2013, (Α΄ συνομιλία).
3.Ἀπό τοὺς Χαιρετιστήριους Οἴκους τῆς Παναγίας
4.Γέροντος Πορφυρίου, Βίος καὶ Λόγοι, ἔκδ. Ἱερὰ Μονὴ Χρυσοπηγῆς, Χανιά, Κρήτη, 2009,  σσ. 479-480, 481-482 , 483,484
5.Μάρκ. 10, 43 – 45.
6.Νεοφύτου Μητροπολίτου Μόρφου, Πορφύριος, ὁ ὅσιος τῶν μυστικῶν συχνοτήτων, ἐκδ. Ἡ Μεταμόρφωσις τοῦ Σωτῆρος, Μήλεσι 2014, σσ.31-33