Не знам дали сте чували израза “уморен като поп по Великден”. Забелязал е простодушният български народ това, което днес убягва на мъдреците… Всяка част от тялото ме боли и не ми е нито до писане, нито дори до мрънкане. И въпреки всичко реших да се насиля и да надраскам пет думи… Не заради себе си, а заради моите събратя-свещеници, мнозина от които са в доста по-тежко състояние от мен тези дни.
Не, няма да описвам от какво вените на краката ти стават на пихтия, а в кръста сякаш се забиват пирони. “Такъв ти е бизнесът, дядо попе! – каза ми веднъж един… да кажем богомолец… Всякакви хора идват в храма през дните около Възкресение, включително и доста странни. Но и за тях не ми се говори… Искам да ви разкажа за сянката. Сянката, която съпътства всеки църковен празник… Пък и делника също.
Например, дойде ли Утренята на Цветница, сянката се разпищолва на пейката точно срещу храма, организира там своя наблюдателница. Този ден е такава суетня, че може спокойно да забравиш за нея. Но тя ще ти напомни с кратки (в началото) любезни и взаимно свързани подвиквания: “Да беше благовестил, вместо да раздаваш пръчки, а?”, “А тия, дето идват, дали са чели какво пише св. Максим Изповедник за Църквата?”, “А ти чел ли си?”, “А парите в паничката под върбата колко станаха?… Не, не са толкова, броя ги, не се опитвай да ме излъжеш… Не те ли е срам да ламтиш за гнусна печалба?” Може да се намери някой й да каже: “Вземи свърши някаква работа!” Но сянката е учила не за това, дет’ се казва.
Същото се повтаря на Разпети Петък. Но този път сяда на стол в храма. И се започва: “Този защо мина под Плащаницата, а другият?… Те не са вярващи, сещаш ли се?…”, “А парите в паничката под здравеца колко станаха?… Не, не са толкова, броя ги, не се опитвай да ме излъжеш… Не те ли е срам да ламтиш за гнусна печалба?” Иде ти да извикаш: “А ти кога ще се покаеш?”, обаче сянката не се кае, тя има друг копнеж – да намира махна…
После идва Пасха. Скрита в тъмата на очакващата вечер, сянката обикаля наоколо и се вглежда в хората, сочейки ги с пръст: “Знам ви, ти досега яде, а ти досега спа, ти гледа телевизия…” После отива при свещениците и прошепва: “А тия яйца и козунаци сега какво ще ги правите? Ей, не се наядохте, ей…” Ще кажете: “Няма ли, сянко, най-после да се зарадваш?” Радва се тя, щастлива е, но само когато разобличава…
Така мога да изброявам още много… Някой би предположил, че под сянка имам предвид някой бяс… И не би познал. Това е силуетът на учения „богослов“, прикрит често зад анонимно огледало. Спотаен в безличността, прочела достатъчно богословски книги, за да знае как най-добре да намира грешките на другия и никога у себе си. Това е сянката на онзи, който не е пренасял един леген със здравец, но пък е квалифициран в това да намира кусури в духовното здраве на всички свещеници, владици и свети отци, взети заедно. Това е прозрачността на този, който никога не се е навеждал да завърже развързаната връзка на обувките на приятел, но пък иначе обича целия свят и ратува за обединение на всички добри хора (пичове) по света в една църква, независимо от изповеданието им. При по-дълго вглеждане ще забележите, че тази сянка е розова по краищата, но черна във вътрешността си.
Напоследък чувам, че се върти около Светия Синод, понеже се е подразнила от становището му за предстоящия Събор. И понеже срещу истината няма какво да се каже, пак си повтаря обичайните, посочени по-горе глупости: “Върбата, парите, нечестивите попове и лошите ближни…” Какво да й се каже? Ми същото: „Кога ще най-после ще започнеш да се каеш, сянко? Кога ще се зарадваш? Кога ще спреш да гледаш върбата в ръцете на свещеника и ще усетиш гредата от безумия, която мъкнеш на гърба си, мечтаейки да я нахакаш надълбоко в чуждото око?“
Този текст беше пратен на имейла на блога и беше подписан от някой си о. Иван Херувимов с молба да го публикуваме, защото сме имали голяма аудитория. Пускаме го без съкращения в знак на уважение към свободата на словото.
Снимката е крадена от чужд фейсбук, на нея има поп, отдаден на гнусна печалба и потънал в еретически размисли. Взел е и жена си да грабят с четири шепи, защото само две ръце не им стигат.