Христос Воскресе!

И все пак, братя и сестри, мисля си, че живеем в един тъжен свят. Тъжен не по отношение на Небето. Спрямо него този свят винаги е тъжен. А по отношение на нашите предци – бабите и дядовците ни. Тези, които живяха сред нас вчера и току-що изпратихме към Небето.

Не съм чак толкова стар, но си спомням, че беше друго. Съвсем доскоро все още имаше хубави истории за хора, които умеят да се обичат. Които приемаха предизвикателството да „полудеят“ по този начин – обичайки се. Имаше хубава любовна поезия, драми, като тези за Ромео и Жулиета, за влюбени, които са готови да умрат заедно, понеже любовта им е по-голяма от оцеляването. Любовта е живот, а не оцеляване…

Хората се събираха, за да почувстват вечността един в друг още тук. Не разменяха сърцата си за политически коректни лозунги. Не се продаваха за пари, така че да могат да преживеят добре в този свят. В любовта си търсеха бъдеще… Сега, докато пиша, лица и спомени излизат пред очите ми. И ми става мъчно, че ги няма сред нас. Ще кажете, че и в момента има такива хора. Да. Има. Но всички знаем, че те са малко. Че една шепа са навити да „полудеят“ така естествено, както „полудяваха“ навремето хората от любов. Съзерцавайки се, преживявайки се един друг.

Днес неусетно всички станахме прекалено специални, прекалено интересни, прекалено умни, за да сме способни да отдадем себе си на другия без остатък. Правило ви е впечатление, нали? Човек си казва сериозно: „Брей, колко съм готин, а другия не ме оценява, не ме разбира, не ме обича достатъчно.“ А ти можеш ли да обичаш поне толкова, колкото са големи претенциите ти?

И ако казаното важи за любовта между двама души, то колко по-голяма трябва да е любовта към Бога? Колко повече историята за Ромео и Жулиета или поезията на Христо Фотев (например) трябва да бъдат надраснати в Църквата?! Сетих се за един стих и мислех за него през цялото време, докато ни повтаряха, че в храмовете трябва да ходят само тези, за които това е на живот и смърт:

„…Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги – завинаги…“

Можете ли да кажете на този копнеж да почака? Да наредите на Ромео и Жулиета: „Стойте си вкъщи отделно един от друг!“? Да забраните на поетите да пишат стихове? Да им попречите да се виждат с любимата, докато бурята премине и всички обстоятелства са благоприятни за обичане? Нима любовта признава благоприятни обстоятелства, при които да съществува? Може ли да бъде продадена на изгодна пазарна цена? Каква друга любов има, освен тази, която е на живот и смърт?

В тропара на Преполовение се казва:

„…Напой жадуващата ми душа, защото към всички, Спасителю, Си викнал: Който е жаден, да дойде при Мене и да пие…“

И ето, през последните месеци, докато бушуваше страхът от грипа, точно от устата на вярващи чухме: „Не жадувай толкова за любовта си! Не обичай чак толкова много, защото не е разумно, не е здравословно! Можеш да оцелееш известно време и без Христос, а Той ще те изчака. Нищо няма да ви стане, ако сте разделени за определен срок един от друг!“ Някога, много отдавна или вчера, снощи или преди няколко века, обичащите се не можеха да бъдат един без друг дори за ден. Какво говоря – дори за миг. Това разбираха не само християните, но дори и атеистите. В един известен съветски филм („Ирония на съдбата“) имаше такова стихотворение:

„…С любимыми не расставайтесь!
Всей кровью прорастайте в них.
И каждый раз навек прощайтесь!
Когда уходите на миг!“

(“…Не се разделяйте с любимите си!
Покълвайте със цялата си кръв във тях.
И всеки път сбогувайте се като за навеки,
когато тръгвате си и за миг!“)

На никого не се налагаше да бъдат обяснявани подобни стихове. Някои ги живееха, други – не. Но всички ги разбираха. Знаеха, че хладната разсъдливост е много по-голяма лудост от това да обичаш до лудост. А ето, сега се появи необходимост да пиша проповед. И не съм сигурен дали дори вярващите ме разбират, че да обичаш е естествено състояние на човека. Както пееше Висоцки:

„…Я люблю – и значит, я живу.“

(„…Аз обичам – и значи живея.“)

Никой на никого не даваше отчет защо обича. Родителите оставяха децата си да се отделят от тях, както се казва в Писанието, за да могат да се прилепят към жена си (мъжа си). Знаеха, че това е законът на любовта. Е, ако е ясно защо се прилепяш към друг човек, то какво чудно има в желанието да се прилепиш към Бога? Христос се разпъна за нас, а ние отговаряме на тази жертва като оставаме вкъщи! Защото така е разумно! И някои наричат тази разумност любов…

Преподобният Порфирий Кавсокаливит разказва на едно свое духовно чедо: „…Тук дойде една девойка. Тя беше в предпоследния клас на лицея и казва: „Отче, обикнах един младеж и не мога да го забравя. Умът ми е постоянно там, с Никос. Като че Никос е тук (и посочи с пръст челото си). Отивам да чета, Никос е тук. Отивам да ям, да спя, Никос пак е тук. Какво да правя, отче?“ Чедо, казах аз, ти си още млада. Потърпи, завърши училище. И след това Никос ще бъде тук. А сега прилежно се занимавай с уроците. Мина една седмица и тя пак дойде: „Отче, не мога да се съсредоточа в уроците. През целия ден умът и сърцето ми са с Никос. Никос се е прилепил към мен и не се отлепя.“ Така и ние. Когато възлюбим Христа, с Божествено желание ще произнасяме молитвата: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме.“ Светецът обяснява това на въпрос как да се постигне истинска молитва. Че не е необходима някаква технология, а само искрена любов. Разбирате, че това не се отнася само за молитвата, а за целия ни живот.

Има ли я тази любов към Бога в нас? Не под формата на декларации, а реално? Кризата показа, че много пъти „разумността“ победи обичта. Затрупаха ни с лавина от думи за домашна аскеза и превръщане на спалнята в пустиня. Но всичко това си беше прикритие на обикновената човешка логика, която казва, че любовта ти може да почака един Велик пост време, една Страстна седмица, едно Разпятие, Една Велика събота, едно Възкресение… Оказа се, че допуснахме любовта ни да бъде поставена под домашен арест, за да не вземе да се разболее и да умре от грип.

Не казвам, че любовта задължително трябва да бъде безумна и че жадуващият за Бога и за любимия човек може да прави каквото си иска. Не казвам, че трябва да бъде незаконна и анархистична. Но обичащият няма как да е по светски разсъдлив. Чухте ли този призив, че на Великден не трябва да се ходи на Църква, ако все пак някой отиде, нека си вземел огън и да си тръгнел, а в храма да останели само ненормалните? Не мога да забравя тези думи. Вече стигнахме до Преполовение, би трябвало всичко да е отминало. Но да не изговорим случилото се и да не извлечем поуките, е абсурдно. Да, обичащият не може да бъде друг, освен „психопат“ в очите на днешния свят.

Говоря ви всичко това, за да не се боим, братя и сестри. Да не се страхуваме да бъдем различни от мира сего. Откъдето и да ни поучава той! Да не позволяваме да ни инжектира своята „разумност“. Това е много по-страшно и от ваксината (с или без наночастици), която някой си технологичен истукан ни готви. Истински опасното е превръщането на човека в хладен пресметлив тарикат, който знае кога да бъде при Христос и колко да го обича, така че да не се разкашля. Страшна е имунизацията, която кара Ромео и Жулиета да се чуват по телефона, да си пишат имейли, да си лайкват постовете във фейсбук, да си пращат сърчица по вайбър, да се гледат с камера по месинджър, докато всичко се успокои и роднините им се сдобрят.

Да, историята за Ромео и Жулиета е трагична. Но нашата не може да завърши така. Любовта на вярващия в Христос няма как да е трагична. Понеже не е страстна, не е чувствена, не е плътска. А трябва да бъде духовна. Тогава, когато Христос беше разпнат, изглеждаше, че нашата любов наистина е безумна. Че трябва да бъде наказана. Да бъде обругана. И отхвърлена като невъзможна. Но Христос възкръсна от мъртвите и даде на истинската любов перспектива във вечността. Така че всеки, който е жаден, нека да отиде при Господа и да пие!

Христос Воскресе!

 

Проповедта има и превод на полски, направен от доц. д-р Димка Савова: http://orthodox.fm