Прииска ми се да напиша текст за радостта и за тъгата. Гледам ги как се разхождат по цял ден навън, хванати ръка за ръка. Смеят се и се страхуват едновременно. А вечер дори дръзват да висят по пейките и да пият бира. Ту слагат, ту махат маските си и затова не съм сигурен дали успяват да огледат лицата си в пълнота. Точно както бяхме ние, преди да дойде кризата… Радостта и тъгата ни позволяват да живеем на границата, която ги разделя. А какво има отвъд, не знаем. И засега май не ни интересува…

Вижте колко е хубаво навън. Най-после отминава тая странна пролет, която беше по-зимна от самата зима. Всичко е зелено. Слънцето грее. Дори и най-уплашените могат да дишат незастоял въздух. Парковете не са оградени с ленти като местопрестъпления. Но най-важното – живи сме! Огромното мнозинство от нас оцеляха и отново могат да правят планове. Никой не обича да говори за смъртта. Имаше хора, които едва наскоро дори разбраха, че тя съществува. А сега отново полека могат да я забравят и да я оставят тихомълком да върши своята работа. Смъртта отново няма свой официален телевизионен говорител. Поне докато не я срещнем лично. Казват, че coVIP смъртта поне за лятото ще се скатае и ще остане само ежедневната и незабележимата. Подсетете ме някой път отново да ви разкажа за нея…

И все пак, иззад радостта от оцеляването и тревогата дали ще можем да идем на море в Гърция, надзърта безличният силует на тъгата. Що за хора сме, ако и щастието, и трагедиите не ни променят? Нима християнинът може да бъде толкова елементарен, че да не умее да извлича поука от всяка ситуация, особено ако тя е крайна? Езическият светоглед предполага да си доволен, когато си ял и си здрав и да си нещастен, когато си гладен и болен. В нас трябва да има стремеж към повече. Към обновяване. Към движение не по материалната хоризонтала, а по духовната вертикала.

Всъщност, мисля си, че най-лошото нещо е да не се каеш. Живееш добре и затова не мислиш за греховете си. Идва буря – и пак не се сещаш за тях. Във всяка ситуация се чувстваш умен, компетентен и уверен в собствената си правдичка. Все едно си преял със себе си и трябва да си легнеш, защото ти е тежко… Кажете ми, това ли е християнството?

Страхувам се, че сме срам за предците си. Не за св. Кирил и св. Методий, не за св. Климент и св. Наум… С тях няма какво да се сравняваме. А за собствените ни баби и дядовци. Да, те бяха чели по-малко книги от нас. Да, те не знаеха да работят на компютър. Но имаха проста, искрена и разбираща вяра. И бяха много по-храбри от нас! Изобщо, няма смисъл да анализираме имаме ли духовно разсъждение. Очевидностите през последните месеци показаха, че светските помисли са премазали като валяк всеки зародиш на вътрешна дълбочина. Живеем върху умствени полярни ледове и се пързаляме постоянно върху тях. Губим равновесие и падаме тежко, защото сме затлъстели от егоизъм, но в огледалото на съвестта си се виждаме като последните бели мечки, които са длъжни да предадат в бъдещето редките си и качествени гени.

Липсва ни най-елементарното за християнина. Това, което не е нужно да се осмисля, а да е станало инстинкт. Вярата сама говори на вярващия, че трябва да се обърне първо към Бога, когато е в беда. Когато човек е радостен, се случва и да се самозабрави. Но самият живот и поколенията в него ни показват, че страдащият някак естествено протяга ръце към Своя Спасител. Така ни учи и Писанието: „И Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще ме прославиш.“ (Пс. 49:15). И още: „Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище… Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби…“ (Пс. 90:9-10,15). А също: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.“ (Мат. 11:28). И на още много места пише същото. При кого да отиде човек, когато се чувства безпомощен и заплашен, ако не при Бога? Тази очевидност се изплъзна на мнозина през изминалата криза.

За атеиста е нормално да е уплашен. Да разчита на науката. Да се уповава на страха си. Да го величае като спасителен изход. Да гледа през прозореца, очаквайки смъртта да се повърти на неговата улица и да прескочи на съседната. Но вярващият не може да бъде такъв. Има ли беда, той трябва да изтича първо в храма. Да, нужно е да се спазва и човешката логика. Да не се предизвиква болестта умишлено. Но какво е християнинът по време на опасност само със светски мерки за безопасност, но без Тайнства и без църква? Какъв вярващ е този, който гледа към Потира с Тялото и Кръвта Христови с животински страх, а не със страх Господен? Що за ученик на Спасителя е човек, който обявява Своя Учител за заразен? Никога не съм очаквал, че можем изобщо да стигнем до такива разговори. Обидно е…

Сега из медийното пространство се върти въпросът как така точно нас ни е подминала оная с голямата коса, пък на други места така жъне? Направо е втрещяващо, че не знаем отговора на този въпрос. Социалните мрежи са пълни със снимки, окичени с благодарности към тоя и оня. Но малцина виждат очевидното – дължим благодарност първо на Христос! Понеже и животът, и смъртта са в Неговите ръце. Той решава! Между нас и погибелта ни стоят усилията ни да викаме към Него. И ние викахме! Не оставихме дома Му празен. Не презряхме добрината Му. Доверихме Му се безрезервно, напук на света. И Той ни избави! „В утеснението си призовах Господа и към моя Бог извиках. И Той чу от Своя (свети) чертог гласа ми, и моят вик стигна до Неговия слух.“ (Пс. 17:7). Безбожниците очакваха празникът на живота – Пасха – да се превърне в смъртоносна трагедия. Но това не стана. Хулиха храма, но отвореният храм спаси всички ни.

Сега, когато се вижда резултатът, е лесно да се каже, че не бяха прави онези, които искаха църквите да бъдат затворени. Но тогава малцина се осмеляваха да противоречат на крещящите „разумници“, все едно кои бяха те – светски хора или теолози по диплома. Впрочем, „богословието на затворения храм“ е изключително достижение на 21 век, което тепърва трябва да се анализира. Но това е друга тема. Важното е, че никой няма да се покае. Тези думи са толкова страшни, че потрепервам от тях и ми се иска да не съм прав. Но ми се струва, че никой няма да каже: „Сгреших, като призовавах хората да се страхуват и така да спасят Христовото лозе. Сгреших, като казвах, че Христос разнася зарази и води до смърт. Сгреших, като заплашвах миряните си да не идват в храма и ги наричах „корейски сектанти“. Сгреших, като казвах да си затворим сами църквите, за да не ни ги затвори държавата…“ Напротив. Тепърва „героите“, които гледаха към храмовете само през прозорците си, ще разказват за „геройствата“ си. Тепърва ще обясняват как не Бог, а те са „спасили“ света, оставайки си вкъщи. Тепърва ще измислят и разпространяват „догмати на страха“, които при бъдещи кризи да бъдат прилагани в Църквата и с тях да се оковава и стерилизира всяка вяра в Спасителя. Само и само да не се покаят…

Всъщност, за какво да се връщаме в храма, ако няма да се каем в него, ако ще гледаме Христовата Кръв с подозрение, ако няма да търсим Господа и в радост, и в тъга, ако няма да Му благодарим за благодеянията Му към нас? Защо изобщо ще претендираме да сме православни, ако можем да минем и без това и да си останем в хола? Ние сме аскети, които плюскат сандвичи с луканка, потънали в мек фотьойл, качили крака на табуретка и гледащи по плазмата края на неделната Литургия… „С мир да излезем – в името Господне!“ – а ти се подсмихваш между залците, защото нито влизаш, нито излизаш. И защото така ти е удобно.

И все пак, искам да завърша с радостта, а не с тъгата, нищо, че вървят ръка за ръка. Кризата показа и прекрасни хора. Откри сърцата, които срамежливо се бяха крили. Някои дори не разбраха, че станаха съучастници в Божието чудо. Ден след ден в храма идваха нашите братя и сестри, чиято вяра се оказваше по-голяма от страховете им. Даваха си кураж. Не бяха безразсъдни, каквито се опитваха да ги изкарат, не бяха „самоубийци“, нито „потенциални убийци“, а се оказаха спасителен отряд за цялата страна. Бяха топли, човечни, състрадателни. Помагаха си един на друг, на старите и немощните носеха по домовете продукти и утеха, а всичко това помагаше и на нас. Видях и много свещеници, които не побегнаха като наемници. Не пожелаха да разпръснат стадото като вълци, а бяха добри пастири. Не отказаха Изповед и Причастие на никого – в храма или в дома му. И най-важното – не спиртосваха Тялото и Кръвта на Господа, за да убият микробите. Българските архиереи послужиха за пример на целия православен свят. И не отдадоха на кесаря и Божието. В изпитание се разбира кой какъв е. И ако такова се случи отново, нека другите да питат нашата Църква как е правилно да се постъпи по Бога. Защото „големите“ поместни Църкви се уплашиха и оставиха стадата си да ги ръфат вълците посред вилнеещата смърт, която и досега на места коси ужасяващо. Оставиха ги без Христос! Никоя социална ангажираност на Църквата не може да замести светата Литургия. А ние, „малките“, останахме при Христос. И сме живи! За учудване на света!

Не се заблуждавайте, че всичко страшно е свършило. Напротив. Нови изпитания ще има. Не знам дали ще е пореден пик на смъртоносен грип или пък друго. Винаги ще има нещо, в което да се проявява вярата или неверието. Нещо, за което си струва да живееш или нещо, за което си струва да умреш. Важното е радостта в Христа да побеждава тъгата на тоя свят. Вярата ни да е по-силна от неверието ни. Ако Бог е с нас, то кой ще е против нас? Но ако ни убедят да оставим Бога, или временно да карантинираме отношенията си с Него, то изобщо няма да има нужда от епидемия. Дори и от полъх на вятъра. Ние вече ще сме мъртви. И ще е все едно какво точно ще убие телата ни. Затова бяха прави онези, които казваха по Възкресение: „Нека в храмовете останат само хората, за които това е на живот и смърт.“ Каква ще е иначе тази вяра, която не е на живот и смърт? Обикновена дъвка за надуване на интелектуални балончета по конференции или в интернет…