Надежда отвъд безнадеждността

Св. изповедник Иоан Руски – 27 май

 

Чувал съм някои да смятат, че светостта е едва ли не приоритет само за хората, които са облечени в расо. Какво да прави един монах, освен да се изкачва стъпало по стъпало по Лествицата на св. Иоан?! Какво да прави един свещеник, който и без това по цял ден си е в енорийската църква, освен да се упражнява в благочестие и постепенно да се освещава. Обаче друга работа са хората, които живеят в ежедневието на света. Те казват: „Имаме проблеми, работа, делникът те грабва и ветровете те отвяват ту в една посока, ту в друга. Кога да остане време за Христос? Жегата на деня задушава всеки опит за духовен растеж!“

Наистина, времето, в което живеем, е трудно. Все по-жестоки стават работодателите. Все повече крадат от времето, от силите, от живота ни. Претенциите им ни задушават като лицемерна прегръдка на безразличен познат. Довеждат ни до отчаяние… А и останалите житейски грижи не свършват. Въртят часовника като вентилатор, от който не се усеща никаква прохлада. Няма и полъх, който да довее спомен за това, че имаш душа. Е, може би, в неделя сутрин… Или ако попаднеш в интернет на някоя хубава икона… Тогава, макар и за кратко, животът придобива някакъв смисъл.

Да можехме поне да си помагаме, да се държим един за друг. Толкова самотно е всичко. Понякога няма дори един човек, който да те разбира. Един, на когото да стъпиш на ръцете му, за да отскочиш. Да се отлепиш от грешната земя. Да имаше един… Такъв, на когото, както казват, да му пука истински. Пред когото да отвориш душата си, без да стане течение и да се счупи някой прозорец. Картината на живота ни е прекалено съвременна. Прекалено сюрреалистична. Неразбираема за обикновения зрител.

И все пак утеха има. Житията на светиите са затова – за да погледнеш под полепналия с годините прах. Да намериш надежда отвъд безнадеждността. И да станеш храбър. Прекалено егоистично е да мислим, че само нашето време е трудно. Светът никога не е създавал благоприятни условия за спасение на душата. Затова е казано, че „цял свят лежи в злото“ (I Иоан 5:19), и че „всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени“ (II Тим. 3:12). Спомнете си житието на свети Иоан Руски. Велик, дивен праведник! И той като нас и като разслабения можел да каже: „Нямам си човек.“ (Иоан 5:7) Бил на вид обикновено момче, каквито всички ние сме били, пък и досега сме. Бил необикновено момче, каквито не сме били никога, пък и досега не сме…

Свети Иоан служел в армията на Петър Велики по време на война, която Русия изгубила от Османската империя. Бил пленен и продаден в робство. Отвели го в Кападокия. Без никаква надежда за освобождение. Представете си едно руско момче и наоколо само мъчители. Обяснили му, че ако иска поне да живее по някакъв сносен човешки начин, трябва да приеме исляма. Нали това казваме, като мечтаем да си купим вила, нов автомобил, да си уредим различни луксозни забавления: „Искам да живея, бе!“ Обаче св. Иоан, за разлика от нас, знаел истинската стойност на живота. Затова казал: „Аз вярвам и обичам моя Господ Иисус Христос, Единородния Син Божи и нищо не може да ме застави да се отвърна от Него. Като пленник аз изпълнявам заповедите на господарите ми относно работата. Но вие не сте господари на вярата ми в Спасителя Христа. Аз никога не забравям трънения венец и кръстната смърт.“

Измъчвали го жестоко, но той продължил да е несломим в любовта си. Защото душата, обичаща Бога, е по-силна от всички световни стихии. Накрая го оставили да живее и работи в един животински обор сред нечистотиите. Ние, които се оплакваме от тежката работа, която вършим, нима сме по-зле от св. Иоан? Нима, колкото и жесток да е началникът ни, е по-лош от агата, на когото бил роб праведникът? Нощно време, когато всички почиват, св. Иоан имал своето златно време. Почти престанал да спи, за да може да се отдава на разговор с Пресладкия Христос. Нямал си никого. Никого на света. Нито жена, нито приятели, нито съседи. Нямал интернет, кабелна телевизия и удобен диван, на който да дреме вечер. Имал само Христос. Нищо друго. Цялото си същество, всичко, което се случвало в сърцето му, предавал на Него. Господ му бил близък – и утеха, и надежда, и перспектива, и почивка. „Ето Човекът“, казал Пилат Понтийски, показвайки Христос на иудеите, а те викнали „Разпни го! Разпни го!“ (Иоан 19:5-6) „Ето Човекът“, казва ни не с думи, а с живота си и свети Иоан Руски. И, посочвайки го на нас, самотните и обърканите, сякаш обяснява: „Той е Бог и Човек. Той е наш Спасител и Изцерител. Той е всичко, от което се нуждаем!“

Така минало не малко време. По-точно така минал целият живот на св. Иоан. Години на поробено тяло и свободна душа. Когато земният му път бил към края си, праведникът помолил местния свещеник да му изпрати Причастие. И го получил скрито в една ябълка. В плод. Изяла забранения плод непослушната Ева и довела смъртта в живота на човека. Изял послушният на Бога свети Иоан плода, в който били скрити Тялото и Кръвта на Господа, и приел Живота в себе си, преселвайки се да живее при Него…

Ето каква дивна поука се съдържа в житията. Велик чудотворец е св. Иоан Руски. Неговите мощи са нетленни и са свидетелство за нетленността на живота, в който пребивава. За това, че поробеното му тяло се превърнало в чуден храм на Живия Бог. Че в него се е изляла онази „вода, която тече в живот вечен“ (Иоан 4:14), за която Господ Иисус Христос разказва на Самарянката. И дори мнозина свидетелстват, че тялото на св. Иоан се обръща ту с лице, ту с гръб към идващите при раката му, като така ги оценява дали са любопитни туристи или благоговейни поклонници. Чуйте! Никой не може да покори душата на Христовия човек, ако той сам не се отчае и не потъне в тинята на световните прилози. Но и тялото му бива покорявано само временно, дори от смъртта. Защото Господар на всичко е единствено и само Христос!

Преподобният старец Иаков Цаликис много обичал свети Иоан Руски и разказва, че многократно го виждал наяве и получавал чудотворната му подкрепа. И на нас може да помогне великият праведник. И Сам Господ иска да ни помогне. Стига да се смирим и да Го допуснем в живота си. Стига да постъпим като самаряните, които в началото послушали своята съгражданка. А после възкликнали: „Ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.“ (Иоан 4:42) Тръгвайки по пътя, който ни сочи св. Иоан Руски, скоро сами ще вкусим и ще видим колко благ е Господ (Пс.33:9) и ще Го помолим да остане с нас завинаги.

Каквото и да се случва в нашия живот, каквито и да са поводите за отчаяние, трябва да бъдем с Христос, всеки час, всяка минута, всеки миг. И Той ще бъде наша утеха, наша надежда, наше упование. Колкото голямо и силно да изглежда злото, трябва да помним, че Христос няма да ни остави. Дори цялата логика на света, цялото ти същество да разбира, да усеща, да предполага, че няма надежда, трябва да сме преизпълнени с надежда. Помните ли как апостолите попитали Господа: „Кой може да се спаси?“ А той им отговорил: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога.“ (Лука 18:26-27) По същия начин, когато ни връхлитат изпитания, проблеми, трябва да помним, че те може би са невъзможни за преодоляване от нас, но са лесно решими за Бога. Стига Той да е допуснат в сърцата ни, стига да не е изоставен някъде измежду вехториите на ежедневието.

Пък дори и да се налага да пострадаме малко тук, всичко зависи от послушанието. Нима Господ ще ни даде по-тежък кръст, отколкото можем да носим? Поживя тук в трудности великият Иоан Руски – войнът Христов. А сега очудотворява цяла Гърция, където се намират мощите му, цяла Русия, където се прославя името му, целия православен свят. Весели се със светиите и с ангелите, чийто съгражданин е сега и чиито съграждани дано да станем и ние.

 

От книгата „Писмо до близък“, която може да бъде закупена в момента само от http://www.lestvitsa.org и ozon.bg