Чакай, не си довършихме разговора… Да, знам, това е проблемът на тихото говорене. Първо не те слушат, защото понякога страхът блокира сетивата. После пък крясъците заглушават всичко. И смелостта… Загубата на памет превръща страха и смелостта в две страни на една монета. Не ме питай кой я хвърля. Още не сме стигнали до това място… Всеки хубав разговор има фабула… Но нашата доби някаква сюрреалистична посока…

Добре, признай, че даже си забравил за какво говорехме. За единствено важното, от което се уплаши. Казваше ми да съм разсъдлив. Че всички в храмовете ще умрат. Че Тялото и Кръвта на Христос са заразни. Че Възкресението от гроба ще вкара в гробове всички ни. Аз не мълчах. Разказвах ти за любовта на Христос. За жертвата Му. За това, че човек няма къде да се скрие от страха, освен при Него. И от болестта пак Той ни пази и лекува. А ти ме слушаше с половин ухо и наричаше спасител някакъв гологлав човек с униформа. Пускаше негови снимки във фейсбук и ме наричаше неблагодарен, задето те убеждавах, че Спасителят е друг. Смяташе ме за опасен при опитите ми да те прегърна. Сега не било време за прегръдки. Гледаше на мен като на корейски сектант, който сее вируси в храма. Проповядваше ми любов от разстояние, любов от вкъщи. Проповядвах ти покаяние, близост с Бога. И ти напомнях, че нашият дом е на Небето. И трябва да бъде заработен сега. Ти казваше, че ще се чуваме по телефона, докато войната с болестта отмине.

Но войните са непредвидими. Откъде можехме да предположим, че всичко ще се промени така бързо. И ти ще изтичаш в другия край на емоциите си. Храбростта те връхлетя като автомобил с пияни и надрусани младежи. Иди им обяснявай, че не трябва да карат така. Те знаят всичко за живота. Представям си те като хайдутин. С мустаци и два пищова в пояса. И подсмърчащ с мрачна решимост. Всъщност, ти си се представяш така, просто не исках да ти го кажа веднага. Как беше: “свободата не иска екзарха, а Караджата.” Ако си забравил това изречение, сега му е моментът. След няколко дни го напиши на стената си в социалните мрежи, мой нови Караджа.

Къде отиде страхът ти, че ще умреш от грип, храбри приятелю?! Не беше готов да умреш с Христос в църквата, но на площада ще се жертваш… Ние, братята в храма, бяхме заразоносители, но братята ти по оръжие (доколкото бутилките с вода са оръжие) са “чисти”. Христос беше опасен, политиката – не. Изповедта и Причастието можеха да почакат, справедливият ти гняв – не.

Тук спряхме разговора. Мислеше, че ще те нарека лицемер. Мислеше, че ще те обвиня. Не ме познаваш. Мога да си затрая. Да те пусна да се блъскаш по краищата на душата си, забравил истинските й нужди. Но няма да те оставя. И не аз, Христос няма да те остави. Иди и си покрещи на воля. Всички минахме през тази лъжа. Всички поне по три пъти в живота си помислихме, че виканиците и бабаитлъкът ще променят света… Няма да го променят. Утре ще е същото.

…Написах три точки пред това изречение, защото знам, че трябва да мине време, преди отново да говорим. Да поискаш да ме чуеш. Сега мислиш, че съм овчедушен, защото си мълча и не съм вряснал поне веднъж по улиците. Не мълча. Моля се наум за теб и те чакам да се върнеш. Не при мен. А при Христос, от Когото вчера се страхуваше… Да се върнеш при истинската битка. Вече си голямо момче и е време да го направиш. Докога ще се биеш с картонени тигри, а те все ще те побеждават? Истинската война е вътре в теб! Битката с греха. Помниш ли как като малки се кълняхме, че няма да му се оставим? Пораснахме като викачи срещу съвестта си.

Грехът ражда тираните. Едни, после други, трети! Събаряш ги, а те се изправят още по-силни. И още по-магнетични. Вървиш след тях и ги гониш. Но така и не ги прогонваш. Защото причината за съществуването им си е все тук. Те растат на почвата на нашето непокаяние. Тоест, на покаянието, което може да почака. Гневиш се на мафията… Казваш, че ти е отнела живота. Ще се бориш с нея до смъртта… Но, драги ми Корадо Катани, мафията е и в теб. Какво са страстите, ако не добре организирана престъпна група. Защо не им се гневиш? Защо тази битка можеше да чака? Та те ограбват не временния, а вечния ти живот. Вечното не е ли повече от временното?

Знаеш ли… Ще ти призная нещо! И мен ме е страх. Ужасявам се от мисълта, че външното може невъзвратимо да превземе вътрешното. Политиката принципно завинаги да си остане по-важна от вярата. Иначе казано, паникьосвам се, че няма да се върнеш. Не физически, разбира се! И не морално! А духовно! Просто ще си наложиш, че Христос си е Бог, но в Парламента, Президентството и Министерския съвет стават истински съществените за човека неща…

Затова стоя тук на тихо и те чакам. Дори не те слушам какво си се развикал. Харесвам те повече, когато си объркан, отколкото когато си решителен. Мислиш, че молитвата е оръжие на слабите. Ако всичко свърши добре, опитай да се молиш, Херкулесе мой. Опитай да плачеш за приятел. И да го отвърнеш от греховете му. Опитай да поплачеш. Виж колко “лесен” е този път…

А за тираните хич не се притеснявай. Идвай си по-скоро. Нищо не събаря по-лесно земните тронове на злите управници от сълзите. Ето защо обаче те добруват. Има кой да вика, но няма кой да плаче. Господ облажава плачещите и им обещава да се утешат. А крещящите ще прегракнат, но няма да се утешат. Това е закон. И така ще е до края на света. До последния тиранин. Той ще победи всяка съпротива, освен щита на покаянието. Покаянието, за което казваш, че може да почака.

Искрено твой (надявам се) приятел