През средата на Малашевските гробища минава река. Когато не е безнадеждно кафява, в нея се отразява небето. Това е хубав символ. Показва, че има път за душите нагоре. Но е възможно някой да последва и обратната логика. Макар и за секунди, във водата небето изглежда веществено. Щях да напиша плътско, но точно тук плътта не тържествува. Светът обича такива миражи и им се наслаждава.

Затова лятно време, тайно от всички, на това място идват на море изгубените земни богатства. Къмпингуват в караваната на тъгата. Денем се въргалят по земята, а вечер пекат на слаб огън копнежи за слава и власт. Говорят тихо и правят планове за бъдещето. Обмислят кой ще ги приюти през зимата, чия амбиция ще споделят, в какви интриги ще участват. И как ще му се отблагодарят… Накрая се напиват и се присмиват на всички, които ги търсят… Земните богатства са старци-разбойници, които все се измъкват с печалба. Къпят се в кафявата река и излизат от нея сухи. Но ако започнеш да се давиш, ще разбереш, че те не са спасители.

Често минавам покрай тях. Мразят ме, защото знаят, че мога да разкажа на всички за мръсните им тайни. Понякога се държат вулгарно и подвикват след мен: „Ей, ти, набожничкия, махай се оттук.“ Друг път ме канят на по бира и предлагат да станем приятели. Обещават да почерпят. В началото те винаги черпят, а после ти плащаш сметката. Правя се, че не ги виждам. И уплашено се моля на Бога.

А Той е промислил наоколо да има проповед. Евангелието се сбъдва пред очите ми. Когато ученикът мълчи и не знае какво да каже на самия себе си, камъните проговарят. И не проговарят, а крещят с хиляди уста. Паметниците са си направили митинг и скандират: „Греховете вън! Долу страстите! Покаяние! Покаяние! Покаяние! Изпросете пет минути покаяние! За нас… И за самите себе си!“ Този митинг не се разпръсва. Стои си постоянно там. И протестира срещу незаконните връзки със земните блага. И срещу надеждата ни да ги отнесем отвъд смъртта. Ние обаче не ги чуваме. Прекалено сме заети. С какво?