В житието на св. Иона Киевски (който го е чел, ще се сети) има един много интересен епизод. Вече почти към края на живота му, когато е игумен, някой чука с молитва на вратата му и влиза. Даже не един, а няколко човека. Предположил, че са братя от манастира, и понеже бил много зает и в изпитание, дори не вдигнал поглед. По едно време се усетил, че има гости в килията и се обърнал към тях. Оказало се, че това са непознати монаси. Много се притеснил, поискал им благословение, извинил им се, че не им е отдал дължимата почит. Най-старият от тях казал: „Аз реших да дойда при тебе с духовните си чеда, защото отдавна чакам ти да се обърнеш към мен за помощ или някакъв съвет. Ето, аз съм игумен на манастир „Св. Троица“, ти си игумен на манастир „Св. Троица“, знам какви са проблемите ти. Нима няма да ти помогна?“

Притеснил се св. Иона: „Как аз, недостойният…“ Но си мислел: „Кой ли важен човек е дошъл при мен, кой ли ще е тоя игумен, който иска да ми помогне, пък аз не го познавам?“ Докато игуменът не се представил сам: „Аз съм Сергий Радонежки. Имах много и по-трудни от твоите дела, дойдох, за да ти кажа, че всякога, когато поискаш, мога да ти помагам, понеже разбирам трудовете ти, разбирам проблемите ти, разбирам мъките ти и съм изцяло, тъй да се каже, на твоя страна“. (Преразказвам тази част от житието не буквално, а по памет.)

Вижте колко хубаво е това, колко поучително, че светиите търсят нас, техните по-малки братя. Търсят ни, желаят да ни помогнат. Желаят – те, които имат Царството Божие, които имат всичко, искат да бъдат наши приятели. Какво ни отделя от тях тогава? Защо те изглеждат толкова далече? Има една молитва към всички атонски светии, където се казва: „Вие, горе на небесата, а ние, долу на земята, отдалечени от вас не толкова по място, колкото от нашата греховна нечистота…“

Това е, което ни отделя от светиите. Че ние живеем живот, който изцяло е основан на упованието в този свят. Дойдохме в църквата, но и света не оставихме. И продължихме да живеем по неговата логика, по неговите правила, по неговите тънки измами, по неговите връзки, по неговите нахалства, по неговите натрапничества. А не по правилата на смирението, на самоукорението, на покаянието, както са живели светиите. Затова те губят поводи да бъдат наши помощници. Още по-малко пък тогава, когато ние не им се молим. Защото за липсата на молитва винаги има оправдание – работата, проблемите, децата, хладилникът, пералнята, прозорците, приятелите, лелята, колегите, шефът – какво и кой ли не… Когато дават, да кажем футболен мач, който е хубав, малцина мъже го зарязват, макар и да имат проблеми, малцина спират да го гледат. Защото мачът им е интересен, защото е близък до сърцето им. Измислям си, може и филм да гледат. Защото на човека му е важно да прави това, което обича. Почива си по този начин.

А ние със светиите не си почиваме. Молитвата ни натоварва. Тя е още един ангажимент, близък до този на миенето на чиниите. И затова той често бива претупван или въобще отлаган за следващата сутрин, за следващия ден, за друг път. Понеже е тежък за понасяне. И защото другите ангажименти са ни много, пък на всичкото отгоре – и молитвата. И така приятелството със светиите се отлага. Отлага се, а ние на следващия ден отново влизаме в старите битки на тоя свят, във все същите проблеми, във все същите измами, с които светът ни обгражда. И така си върви животът, ден след ден, нощ след нощ, седмица след седмица, година след година. Един ден ще се обърнем и ще си кажем, че светиите са точно толкова далеч от нас, колкото са били и при влизането ни в църквата. Че ние не сме успели да ги стигнем. Нещо повече, дори не сме успели да се запознаем с тях. И в крайна сметка може да се окаже така, че като си отидем от този свят, да се озовем пред тях и Господа като пред напълно непознати. А при все това те да са чакали макар и най-малката възможност да станат приятели с нас. Чуйте това и се учудете: богатият иска да бъде приятел с бедния, онзи, който няма проблеми, иска да бъде близък с проблемния, имащият любов иска да помага на този, който високомерно и напразно го игнорира.

В светото Евангелие се казва: „Блажени бедните духом“ (Мат. 5:3). Блажени са тия, които са разбрали, че са изгубили най-важното в живота си: Царството Небесно, Божията благодат, близостта със Света Богородица, с ангелите, със светиите – разбират, че нямат нищо на този свят. Макар и този свят да предлага яхти, карети, да предлага дворци и плътски удоволствия на ония, които не разбират какво е Небето, които тук и сега искат да преживеят своя рай и се държат като дяволи в него. А ние, точно обратно, трябва да търсим Небето – така, както го търсят ония, които просят, които се молят, които са бедни, които викат към желаещите да ги чуят. Защото светиите непременно, непременно ще ни чуят, ако ние презрем логиката на този свят и се подчиним на Небесния. Ако вместо гордостта изберем смирението, ако вместо надувките изберем сълзите на покаянието. Така, както е избрал св. Сергий. Така, както е избрал св. Иона Киевски.

 

Превод на полски: доц. д-р Димка Савова

http://orthodox.fm/oddaleni/?fbclid=IwAR3avQS4gBettbBBHB_n1I-18Huupz_364bDx9forRH1HdaPniYeudqUoEQ