Един приятел ми направи забележка, че съм твърде черноглед, а аз все си мислех, че съм реалист и че не обичам да се самозалъгвам. Този текст е за него. И за всички, които ме смятат за стар мърморко. Ще се опитам да погледна на света по друг начин. Да не се концентрирам така натрапливо и болезнено върху реалното. То е само привидност.

Великите древногръцки философи били на страната на Истината, без да са били чували още за Христос, защото още Той не бил дошъл. И Сократ, и Аристотел – философи с християнски души, които знаели, че един ден земният им път ще приключи, но по-важно е как са го изминали този път, защото той е подготовка за Вечността.

Споменаването на Вечността нали не се брои за черногледство? Понеже хората са настроени твърде леко понякога и не обичат да им се съобщава хей така, че това е бъдещето. Сократ и Аристотел като учители знаели, че знанието се предава и пре-по-дава от човек на човек лично очи в очи. Това ми го припомни наскоро доцент Николай Гочев, с когото понякога пием чай в „Кривото“. Харесвам хора, които гледат на света по този начин – откриват в съвремието ни постоянни препратки от древната история.

Николай Гочев ми каза и още една съпоставка със света преди Христос. Персийският цар Ксеркс докарал на гръцките брегове целия си народ, цялата си войска, която наброявала 5 милиона души. Всички били стоварени пред гръцките полиси с една единствена цел – не да се бият, организацията на подобна армия е логистично непосилна. Само за демонстрация – вижте ни колко сме мощни и треперете. И се предайте без бой.

Нещо подобно преживяваме и днес. Няма медия, официална или дори по-малка, но с редовна аудитория, която да не е на хранилката на организаторите на днешната операция и която да не повтаря от сутрин до вечер колко е страшно. И да се предаваме. По-големите медии плюс банките са тяхна (на организаторите) собственост, това е ясно. Ако се проследят парите, зад еди кого си стои еди кой си и така нататък и всичко ще лъсне. Има любопитни хора, които се ровят, правят връзки и доказват, но на мен това занимание ми е досадно. Аз съм убеден в чии ръце лежи този свят с всичките му пари и с перфектния му план за всяване на страх във всяко сърце.

Само че има хора, които не се боят, чудна работа. Не се боят от смъртта, не се боят от телевизора. Само от Бога се боят. И от греха. Когато Христос се въплътил на земята при човеците, им преподал благодат. Лично го направил. Присъствено. Ръкоположил първите свещеници, учениците си. И от тогава до ден днешен преданието се предава – от човек на човек. Не дистанционно, не онлайн, не с писмо, не по телефона, с смс, месинджър, вайбър, скайп, уатсап, хенгаутс, зуум и тиймс – не. Преданието се предава от човек на човек само по един единствен възможен начин – лично – защото сме личности, очи в очи.

А книгите и интернет са просто помощни средства в преподаването.

Човек за човека е присъствие. Ето това трябва да опазим. Опазим ли го, Бог ще ни помилва. По голямата си милост и по многото си щедрости. Само трябва да останем хора. Да не се превръщаме в машини или животни. Животните треперят от страх. Машините функционират с електрични импулси – пропуска импулс, не пропуска импулс, 1 – 0, вярно – невярно. Човекът не трепери от страх. Човекът не работи в двоичен код. Ще ме прощава онзи нашумял визионер, но човекът е толкова сложен механизъм, че само Създателят му е способен да го разбере напълно и никакви алгоритми не могат да го дешифрират.

Сещам се за един велик филм, може би от най-любимите ми, „Дом за вешанье“ на Кустурица. В началото режисьорът е поставил пред камерата един автентичен човек, който обяснява как са го изследвали в психиатрията – омотават главата му с жици, слагат му крушки и датчици, искат да вържат душата му. А душата е птица волна. Не можеш я хвана просто така с кабели и електричество, да я вържеш на синджир и да я водиш като мечка.

Искам да кажа, че са смешни опитите на разни бездарни режисьори да вържат душите ни с веригите на страха. Каквито и планове да имат, Творецът на всичко видимо и невидимо също има планове. Той е допуснал те да се вихрят. Това, което ни се случва, е за наше добро. Господ лекува по различни начини и пътища. Е, сега на нас ни се падна такова лечение. Дали ще се повлияем, дали ще Го разберем – от нас и нашата неприкосновена воля зависи. Страхуваме ли се от сенките в телевизора – не сме Негови. Откраднати сме.

Не се ли страхуваме – това от Него ни е дар. И какво друго да правим, какво правят децата, когато получат подарък – радват се. И ние така, да се радваме. Какво по-позитивно и розово от това?

А ако утре настъпи моят час и оттук си тръгне моята душа – Бог така е преценил.

В края на краищата, само един въпрос има. Ние действително ли вярваме? Или само се бием в гърдите, че сме духовни, а иначе си оставаме телета в кланица?