Неделя на Хананейката – Мат. 15:21-28
Има едно време, което е много поучително. Зимата все още не си е отишла, пролетта все още не е дошла. Понякога е много студено. Падат големи снегове. Ледове, които натежават. Защото месеци наред вече е било студено. И човек си казва: Няма ли край? Обхващат го едни мрачни мисли. Натежава му в душата от толкова много студ… Разумният обаче чувства, усеща, знае, че това са последните напъни на зимата. Че всеки момент, всеки час ще дойде топлото слънце на пролетта. Там, където има сняг, ще се появят красиви цветчета. Ще се случи всичко това, което е характерно за пролетта… Винаги става така и никога по друг начин. Бог е вложил закон в природата – след снега идва топлото слънце.
Няма смисъл да ви питам дали сте се отчайвали, защото съм сигурен в отговора. Ние живеем във времето на отчайващите се хора. Днес има толкова много технологии, толкова много забавления, а толкова малко утешения, толкова малко топлина за човека. Понякога ледът на нашите отношения сковава така силно, че човек сякаш се подхлъзва, губи земята под краката си…
И ето, за нас, отчайващите се, е даден пример. Евангелието ни разказва чудесна история, която винаги може да ни държи изправени, винаги може да ни дава сили. Една жена, която била хананейка, а не от вярата на иудеите, била в голяма нужда. Дъщеря й зле се мъчела от бяс. И тази жена имала такова дръзновение, че сама заговорила Господа, Който минавал покрай нея. По-точно завикала след Него: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс.“ (Мат. 15:22) А Господ не й отвърнал нито дума. Тя обаче толкова силно викала, че дори учениците Му казали: „Отпрати я, защото вика подире ни.“ (Мат. 15:23) Св. Иоан Златоуст говори, че вероятно и апостолите се трогнали от молбите на жената, но се смутили и не посмели направо да помолят Христос да й помогне. А Той, сякаш проявявайки коравосърдечие, продължил: „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев.“ (Мат. 15:24) Кой не би изгубил надежда при тези думи? Кой не би изпаднал в униние, когато Сам Господ ти отказва помощ?
Хананейката била част от тези, с които иудеите не общували, за да не се развратят във вярата. Но сега получили урок от нея. Както и всички ние! Тя продължила да проси Божието милосърдие и отвъд надеждата. Продължила да вика, дори и тогава, когато Господ й казал, че хлябът не е добре да се даде на псетата, вместо на чедата… (Мат. 15:26) Вижте смирението на тази жена и се учудете на думите й: „Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.“ (Мат. 15:27)
Чудото на Спасителя започнало с това, че Той укрил за момент Своето неизказано милосърдие, за да похвали истинската вяра. Смалил сякаш Себе Си, за да покаже най-доброто у човека и да предизвика прогонването на бесовската мъка. Ако имаме поне частичка от смиреномъдрието на Хананейката, Христос би очудотворил и нас. Би ни изтръгнал от мрака на отчаянието, в който се мъчим зле…
Трябва винаги да бъдем убедени в това, че Господ е милосърден, дълготърпелив и желае нашето изцеление, нашето утешение, нашето стопляне. Трябва да викаме всякога: „Господи, помогни ми!“ (Мат.15:25) Дори и тогава, когато понякога Господ изглежда безмълвен. Дори и тогава, когато допуска в нашия живот тежки изпитания, зли ветрове, зимни бури, големи снегове, да си спомняме, че пролетта на Божието милосърдие винаги, винаги е близо. И като Хананейката да казваме: „Може и да не съм достоен, може и да съм псе, но надеждата ми е в Тебе. Помилуй ме, Господи!“ Този вик „Помилуй ме!“ трябва винаги да бъде в устата ни. Никога не трябва да се отчайваме. Бог е надежда на обезнадеждените. Той ни обича повече, отколкото и самите ние бихме могли да обичаме себе си.
И вижте какво чудно нещо – Христос похвалил една жена-хананейка пред верните, пред самите свои апостоли. „О, жено, голяма е твоята вяра.“ (Мат. 15:28) И с това сякаш казал: „Ти наистина вярваш така, както трябва да се вярва в Мен – като във Всемилосърден Бог и Промислител. Дори и когато Аз Самият ти казвах, че няма да ти помогна, ти пак не изгуби доверие в Мен!“
И сега, когато трябва да казваме: „Помилуй ме!“, нека помним какво точно трябва да се иска от Господа, кое е най-нужното, най-важното. Има хиляди неща, които биха могли да ни бъдат от полза. И за всичко трябва да се уповаваме на Него. Но Църквата скоро бърза да представи пред очите ни Митаря, който удрял гърдите си, просел прошка: „Боже, бъди милостив към мене грешника!“ И Господ го оправдал (Лука 18:13-14). Това „Помилуй ме!“ е всъщност самият църковен живот. В него е събрана цялата молитва, онова което трябва да кажем на Господа. И Бог не само ще ни похвали, както похвалил Хананейката. Не само ще ни помилва, както помилвал Митаря. Но заради тази вяра, която имаме в Него, че Той ще ни избави от злонамерения и отчайващ ни свят, може да ни направи съжители на Ангелите Господни, съграждани на апостолите и на великите праведници. Може да ни направи Свои чеда в пресладкия Небесен Рай. Ние, които живеем в зимите на този свят, трябва да умеем да виждаме през тях лятото на Царството Божие. И дано така да бъде с нас!
От книгата “Писмо до близък”