Колко обременяващо е ежедневието. Почти не ти остава време, което да посветиш на себе си. Прибираш се вечер от работа и те награбват нови задължения. Трябва да се сготви вечерята, после да се измият чиниите, да се проверят домашните на децата, да се пусне пералня и какво ли още не… Добре че съвременният човек е впрегнал и техниката в своя полза. Направо да се чудиш как са я карали хората преди 100 години без миялни машини, пасатори, прахосмукачки, перални. Сякаш са били роби на делника. А сега е друго – можеш едновременно да гладиш, да говориш с приятели по телефона и да хвърляш едно око към телевизора. Това се казва прогрес…

Но ако си християнин, ангажиментите не приключват с простирането на прането и приспиването на децата. Тепърва трябва да си казваш вечерните молитви. Трудно нещо е това. Не стига, че си бил цял ден по задачи, а сега и тази последна бариера преди мечтаната свобода. Седиш на креслото и гледаш скучните до безумие новини. Не са ти интересни, свикнал си с тях от години. Но просто протакаш. „Пет минути и почвам.“ В добрите случаи все пак се стига до казване на някакви молитви. Понякога не всички, защото се отегчаваш. Друг път ти се приспива. Очите четат думи, а мислите прескачат от тема в тема. А много често „богословието“ побеждава молитвата. И си казваш: „Бог ни обича, не е пунктуален. Няма да си слага отметки колко пъти съм пропуснал молитвите. Нали Го обичам и Той Го знае.“ Поглеждаш иконата и си казваш: „Няма проблем, важна е любовта.“

И ето го моментът, в който вярващи и невярващи могат да бъдат себе си. Нали така казват сега: „Важното е да бъдеш себе си.“ Много често „себе си“ е да влезеш в някоя социална мрежа, защо не и под чуждо име, и да почнеш да громиш който ти падне. Там никога не ти се приспива. Напротив, ползваш фейсбук за разсънване. Даже се зареждаш с адреналин.

Ако си невярващ е лесно – за всичко са виновни политиците, кметът, международното положение, алчните попове, футболният отбор, който ти е противен, комшията и кой ли още не. Виж, ако си вярващ, нещата стават по-сложни. Тогава можеш пак да мразиш в интернет, но вече „по-елитарно“. А темите са съвсем различни. Те са духовни. Например, политиците, кметът, международното положение, алчните попове, футболният отбор, който ти е противен, комшията и кой ли още не… Ще кажете: „Ама те са същите.“ Не са същите. Едно е да мразиш по светски, а друго да попържаш с „християнска любов“… Извън иронията, можем да направим печалния извод, че християнинът, който не се моли, е светски човек, напудрен с теология. Дори ми се вижда по-унизително да ръсиш ненавист в църковни групи, отколкото във футболни форуми или политически сайтове и да смяташ, че молитвата извън манастира е фанатизъм.

Едно от духовните чеда на св. Порфирий Кавсокаливит го попитало за молитвата. А той му отговорил:

Един мъж през деня бил уморен от работа и си казал: „Къде да отида?“ Отишъл при жена си Ели и си починал. Чуваш ли, дете мое, чуваш ли? Бил уморен. Отишъл, поговорили и си починал. Понеже в него бил пламъкът на любовта. Това е велико нещо. Имаме ли Божествено влечение към Христа? Бидейки уморени, не отиваме ли при Него чрез молитвата, за да си починем? А ти ми казваш, че си се уморил от молитвата, от последованието. Какво не достига? Не достига Божествено желание.

– Как да го придобием, отче?

– Това не зависи от собствените ни усилия, а е дар Божий. Той пръв ни обича, ако сме Му угодни. Нашите усилия и външният натиск могат да доведат до обратен резултат за душата ни: до духовно отвращение.

– А как да ни обикне Бог?

– За да ни обикне Бог, от нас се иска нещо друго. Ето какво: да се смирим, да се умирим, да обикнем, да се молим, да просим от Бога. Достатъчно е това, че сме работили и сме се грижили за всекидневните дела (духовното чедо на стареца казва, че отец Порфирий сякаш е прочел мисълта му, че има толкова работа и отговорности и понякога умът му не издържа). И слушай, и се удиви! Имало една лекарка. Нима тя не е имала работа в кабинета, в болницата, у дома? И уморена, само чакала да свърши работният ден, за да бъде заедно с любимия си. Вярваш ли на това? Така преминава умората, преминава всичко! Разбираш ли?

Колкото и тежък да е денят, човек не трябва да се дави в неговия поток. Вечер той се прибира при любимите си и си почива с тях. Те не са ангажимент. Не са бреме. Когато човек обича, той черпи сили от любовта си. От погледа към близкия. От беседата с него. Единствено егоистът има нужда да му слугуват и да доказва себе си и правотата си и вкъщи. Желанието за първенство и тържество над другите е смазващо тежко. Често това е причината делникът на съвременния човек да е толкова потискащ. А Христос също трябва да ни бъде близък. Да е не просто един от любимите ни, а най-любимият. Разговорът с Него не е задължение, а необходимост на любящото сърце. Молитвата ни тежи, защото обичаме Христос… Щях да напиша „само на думи“, но дори и това не е вярно. Молитвата се състои от думи, с които не ни се занимава. Обичаме Го по принцип. Като богат роднина, когото не е добре да игнорираш. И с чието име можеш да се похвалиш. Някои мислят, че молитвата е само за храма по време на общото богослужение. Но практиката показва, че мислите на човек, който не е привикнал да се моли всеки ден вкъщи, дори и по време на Литургия бродят на хиляди места извън храма. Човек, който не се моли, е като войник, свикнал да лежи в тила. Такъв става лесна мишена за врага.

Ако някой иска да знае как да се моли, нека попита Хананейката. Нея Христос дал като пример на Своите ученици. Тя просила от Господа с несломима надежда. Имала Го за единствена възможност и не се отчаяла, когато апостолите помолили Христос да я пропъди. Не се отчаяла и когато Самият Христос привидно й отказал. Разбирате ли какво ви казвам? Не изгубила надежда в Божията милост, дори и тогава, когато изглеждало, че Бог говори немилосърдно. Защото обичала Господа и своята страдаща дъщеря. Затова чула от Христовите пресладки уста похвала: „О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти.“ (Мат. 15:28)

Хананейката не се уморила да се моли, както се уморяваме ние. Някой би казал, че е била в изпитание и затова се е молила така упорито и горещо. Това е един от проблемите ни. Мислим си, че всичко ни е наред. У нас отсъства онова, което свети Паисий Светогорец нарича добро безпокойство. Свикнали сме с греховете си като със симпатични домашни любимци. Отглеждаме ги и мислим, че ще ни вземат с тях в Рая. Защото кой изоставя домашните си любимци? Спомнете си какво пише в Акатиста на Пресладкия Иисус: „Пение всеумилно Ти принасям аз, недостойният, и Ти викам като Хананейката: Иисусе, помилуй ме. Защото имам не дъщеря, а плът, ужасно беснееща от страсти и опалвана от ярост, изцерение проси, като Ти вика: Алилуия.“ И понеже човек е склонен да се моли повече по време на изпитания, затова и Бог ги допуска. За да намести приоритетите. Да накара човек да се замисли за важното. И да изяви вярата си. Много се безпокоим за телата си, в днешно време дори прекомерно. Обикаляме магазини, за да си намерим здравословна храна, пазим диети, тренираме по фитнеси, броим си крачките, само и само да поживеем още малко в този свят. А подобно безпокойство за душите си не проявяваме. Въпреки че именно от тях зависи вечният живот. Забравили сме, че когато боледува душата, боледува и тялото.

Сега е модерно да се говори колко много Христос ни обича. Да, така е. Той ни обича неизказано. Но това не е извинение за нашата инертност. Понякога се държим като тийнейджърка, която кокетничи с нечия несподелена любов, сякаш, че така можем да се отнасяме и с Господа. Това, че Христос ни обича не ни ли задължава с нещо към Него? Свети Паисий Светогорец казва, че децата ни ще бъдат такива, че ще искат с натискането на едно копче да се осветят. Но това не е възможно. Любовта е подвиг, който преодолява всякакви привидности. Тя е жертва. А също и много ежедневни жертви, принасяни с радост.

За да има молитва, трябва да има отговорна, а не консуматорска любов. Да има настоятелност в любовта, като тази на Хананейката. Молитва не се придобива от днес за утре. Както детето не става приятел с баща си в първи клас, а чак, когато порасне и започне да прави разлика между приятелство и даденост. И още нещо. Не бива да очакваме Христос да бъде отзивчив към нас, въпреки всичко. Не бива да сме като глезени деца, на които бащите винаги им угаждат на прищевките. Бог ни обича прекалено много, за да ни позволи да Го манипулираме, като се търкаляме на земята и ритаме с крака, докато не стане на нашето.

И още. Молитвата се ражда от тишината. Да, знам, това му е трудното на днешния свят. В него никога не е тихо. Сутрин работи телевизор, бръмчи кафе машината, по улиците е шумно, на работа да не говорим, в градския транспорт от екрани текат реклами или някой постоянно говори по телефона, вечер отново телевизор… Няма една секунда тишина. Но ако човек я търси, непременно ще я намери, дори и сред писъците на градската джунгла. Тя е вътрешно състояние, желание, стремеж. А когато притихнеш, когато не губиш от поглед единствено важното, молитвата ще тръгне даже и в трамвая. Да, понякога сърцето е претоварено от емоции и не иска да се моли. На него не може да му бъде заповядано лесно. Но умът знае кое е правилно. И в началото, макар и малко сухо, може да бъде накаран да се моли. От нас зависи да смирим помислите си и да ги отдадем на Бога. Другото зависи от Него. Защото молитвата не е монолог, а диалог. Но молитва, казват много светии, се придобива с молитва. Не можем да чакаме всеки път да ни озарява вдъхновение от небето или да имаме молитвено настроение. Човек няма нужда от специално настроение, за да бъде с жена си, с децата си, с майка си, с баща си. Става естествено, понеже ги обича. Такава естественост трябва да подбуждаме и по отношение на Бога. Ако все пак молитвата „не тръгва“, нека човек почете малко от някой свети отец или житие. Това ще стопли сърцето и ще припомни с Кого беседва молитвата и колко важна е тя. Това е като парата на горещата супа в студена зимна вечер. Прибираш се толкова премръзнал, че чак не ти се яде, но замирише ли ти, сам си казваш: „Дано жена ми е наготвила супичка да се сгрея и да хапна, защото не съм усетил всъщност колко съм гладен.“

И нека не се страхуваме прекалено много от умората. Врагът твърде често я драматизира. Молитвата натоварва, само когато е външна и извършвана с досада и по задължение. Иначе тя е истинска свобода и потребност. Защо тогава човек може да превърта екрана на фейсбук до три сутринта, а не може да си прочете вечерните молитви? Въпрос на приоритет е. Едно време, преди да започне пандемията, в петък вечер всички излизаха да се забавляват до късно. Нищо, че са били на работа. Но едно е да изпратиш съвременния човек на бар, а друго на бдение…

Познанието за Бога, богословието, е невъзможно без молитва. Ако се питате как се раждат много от съвременните, надути до спукване от академичност лекции, изпълнените с хуманистична любов междурелигиозни конференции, кое услажда икуменическите целувки и къде се чертаят плановете за взривове от непозната за светиите любов към ересите, отговорът е един: причината за всичко е липсата на молитва. И в това, че християнските сърца отвикват да зоват към Своя Христос: „Господи, помогни ми. Господи помилуй ме!“ Когато човек се е научил да проси милост от Бога, той със сигурност е разбрал защо Хананейката уподобява себе си на псе, което се надява да получи трохите, изпаднали от трапезата на господарите. Немолещият се човек очаква Господ лично да му сервира и да не се бави много с поръчката. Но такъв няма да чуе похвала от Спасителя. Нито ще разбере какво чувства душата, когато оздравява от греха.

Не много отдавна великият грузински подвижник св. Гавриил Ургебадзе се надсмивал над мъдростта на този свят и се държал като безумен, наричайки себе си псе на Господа. Но молитвата му била чудотворна, а често го чували да избухва в покъртителни ридания, които казвали много повече от думите. Сега той живее в Небесните обители, стои отдясно на Христа на Райската Трапеза и се застъпва за нас, за да не погинем докрай. Мнозина пък от тези, които му се подигравали, са потънали в забравата на времето.