Свети Никифор Прокажени

Автор: Неофит, митрополит на Морфу

Ще говорим за един разпнат човек. За един човек, който живя житието на Кръста и го показа на дело. За един човек, който води кръстен живот, както се пее в тропара на Честния Кръст, както и всички светци и праведници: свети Никифор.

Св. Никифор е критянин. Като студент се запознах с много прокажени критяни в болницата за инфекциозни заболявания в Егалео, недалеч от Атина. Познавах много добре и имах за изповедник о. Евмений (Саридакис), който също е критянин и в последните години от живота на св. Никифор бе негов послушник. Разбирате, че за мен свети Никифор не е просто светец, чието житие съм чел в една книга, а в известен смисъл е моят духовен дядо.

Роден е през 1890 г. от благочестиви родители в Сиритари, планинско село в ном Ханя, Гърция. Казвал се Николай. Много рано започнал да носи кръст в живота, защото останал сирак и откъм баща, и откъм майка. 13-годишен вече бил кръгъл сирак и дядо му поел грижата за него.

Тук виждаме бащината му къща в Сиритари. Прилича на старите къщи, каквито имаше и в Кипър, които всъщност бяха постници в света. Тогава истинските подвижници не се различавали от много мирските хора.

Дядо му го завел в Ханя, най-близкият град до Сиритари, и там започнал да учи бръснарския занаят. Когато пристигнал, много скоро по тялото му започнали да се появяват петна, които предизвиквали недоумение в него. В Крит тази страшна болест дошла чрез кръстоносците и чрез арабите в по-стари времена, когато бил под арабско владичество, най-малко в продължение на 280 години. В Кипър е нямало арабско владичество, защото тук имахме акритите (нередовни военни части, охраняващи през IXXI век източната граница на Византийската империя с мюсюлманските държави в Близкия Изток). В планината Пендадактило, срещу Морфоския залив, се намира заливът на Аталия (днес Анталия), където била „морската военната база“ на Византия. Все едно пред нас да е Шести американски флот, за да го кажем със съвременен език. Кипър претърпял 25 арабски нашествия с плячкосвания, пленове, разрушения на градовете и селата, но никога нямало арабско владичество. Напротив, една голяма група араби от Испания, конкретно от Андалусия, завзели Крит, който в течение на 280 години бил под арабско владичество и рискувал да загуби своята православна вяра. Бил освободен от големият военачалник и след това император на Византия Никифор Фока. Резултатът от това арабско владичество бил разпространението на проказата.

Направи ми впечатление, че през 1980 г., когато бях студент по право в Атина, половината от прокажените в инфекциозната болница в Егалео бяха критяни. Срещнах само 2-3 кипърци. Разбира се, в Кипър един много ценен човек, Хаджигеоргакис Корнесиос (пристигнал от село Криту Тера в провинция Пафос и получил титлата „драгоман“ (преводач) към дивана на турския султан. Това е една от най-престижните длъжности, давани на местните християни от османските държавни органи и присъждана на високо образовани лица с владеене на гръцки и турски език), когото по-късно турците заклали, се погрижил в годините на турското владичество да построи лепрозорий в Никозия. Събрал всички прокажени на Кипър и по този начин кипърците имали, така да се каже, най-малкото едно място за достойна изолация. В Крит нямало нещо подобно. Веднага, когато някой се разболявал от проказа, кметът заедно с полицай и лекар, трябвало да го изведат извън общността и да живее в пещери, в стари къщи. Проказата не била само мъчителна болест, а означавала и социална изолация.

Така младият Николай, 14-годишен сирак, в Ханя почувствал, че проказата за него е жива смърт. Тя погребала и мечтите, и здравето, и общуването му с хората.

През 1905 г. принц Георги посетил Крит, разбрал, че Крит има голям проблем с проказата и решил да предаде един малък остров, който се намира на север от Крит – Спиналонга, само на прокажените. И така всички прокажени, които били живи мъртъвци, се събрали в Спиналонга. Създала се една общност от близо 500 души, т.е. едно малко село. Но и там хората не преставали да страдат и да бъдат изолирани от останалото общество.

Малкият Николай бил обзет от паника. Скрил болестта, с никой не споделил, че е болен и чакал възможност да напусне Крит, защото чувал различни неща, които ставали в Спиналонга и не искал да се засели там. Всъщност, се опитал да избяга от своята „участ“. На 16-годишна възраст отишъл в Александрия, в която имало процъфтяваща гръцка общност, с център Александрийската патриаршия. И за да преживява, упражнявал занаята, който научил. Станал бръснар на гърците в Александрия и старателно се опитвал да скрива голите части на тялото си – ръцете, лицето. Тревожил се кога проказата ще се появи върху лицето и ръцете му. Отиването в Александрия дори било по-опасно от това да остане в Крит. Защото, ако арабите го хванели, положението му още повече щяло да се усложни. Така сянката на смъртта била надвиснала над него – и говорим за този левент.

Дори само тази снимка е достатъчна. Тук виждате един човек, който вече е болен от проказа, но външно не му личало, бил изключително общителен, разговарял с всички хора, бил много обикнат в гръцката общност, имал хубав глас, бил приятен човек. В дясната си ръка държи броеница. Ще ми кажете защо подчертаваш това? Показва човека от неговата епоха.

Тогава някой му предложил да отиде да се поклони в Светите Земи. Малцина разбрали колко значимо било това поклонение за младия Николай. Той останал в Александрия до 1914 г., когато вече бил 24-годишен. Тази снимка е от тогава.

Отишъл в Светите Земи. Припомнил си традицията на народното благочестие в Крит, свързана с поклонението в Светите Земи. Поклонил се на Божи Гроб, на Честния Кръст. Единственият, който разбрал колко важно било това поклонение, бил нашият старец Евмений, който по времето, когато живял заедно с отец Никифор, се казвал Софроний, по-късно получил името Евмений от критския архиепископ Тимотей, когато бил ръкоположен.

Ще направя нещо, което не е в установения ред. Обикновено четем погребалните слова накрая. Но това кратко погребално слово, което ще ви прочета, е толкова значимо, толкова просто и едновременно много богословско и е написано от един свят човек – стареца Евмений.

Чуйте го, за да разберем как се преобразил вътрешно свети Никифор, веднага щом отишъл на Божи Гроб и се поклонил на Честния Кръст.

Ето какво казва старецът Евмений, когато свети Никифор починал през 1964 г.: „Ако болката, скърбите и изпитанията се отнемат от живота на хората, светостта би била притежание само на Ангелите. Тази истина, която е аксиома на нашата православна вяра, знаел починалият в Господа на 04.01.1964 г отец Никифор Дзанакакис, в света Николай, роден в Ханя през 1887 г. (Тук има грешка – роден е през 1890 г. бел. автор) от благочестиви родители и поразен от проказа, която сметнал не за проклятие, а за особено благодеяние от Небето и личен призив от Подвигоположника Христос. И затова на 17-годишна възраст потегля от своето отечество, за да отиде да се поклони в Светите Земи и особено на Лобното място (Голгота), където болката бе осветена и Голгота стана символ за победителите над скърбите и неприятните събития в живота. От там, от този неизчерпаем океан на дръзновение и на търпение, черпи дръзновение и търпение, за да носи високо вдигнат своя кръст в продължение на 52 непрекъснати години.

През 1912 г. влезе в лепрозория в Хиос, бе постриган за монах от светия отец Антим Ваянос. Кой може да изброи неговите духовни борби в новия живот? Въпреки че тялото изтляваше, ден след ден болестта отнемаше членове от тялото му, очи, ръце, нозе, накрая бе неподвижен, вътрешният човек обаче се обновяваше по дух. Този приснопаметен човек отстраняваше всяка евентуална страст и порок, стигайки до блаженото безстрастие и пълното послушание към Божията воля и към духовния отец, ставайки във висша степен човек с пламенна молитва. Не беше силен в словото, но широката и любезна усмивка проповядваха по-добре от най-способния проповедник. Затова килията му се превърна в купел на духовно прекръщение. За всички тези, които го посещаваха, както и за нас, о. Никифор бе един духовен оазис в Сахарата на този живот. Затова неговото успение предизвика в нас неизказана скръб, но и радост, защото вярваме, че имаме горещ застъпник пред Господа, за да ни пази от примките на лукавия. Вечна да бъде твоята преподобна памет, защото праведниците вовеки ще бъдат живи!

Най-малкото твое духовно чедо, Софроний монах Агионикитски.“

Предпочетох да го прочета сега, а не накрая, защото виждаме това, което казах преди – един млад човек, Николай Дзанакакис, от Крит, който отива в Йерусалим, бидейки вече поразен от страшната болест проказа, за да почерпи сила от Кръста. И, както сполучливо ми каза един друг прокажен, покойник вече, голям приятел, Аристидис, за да оцърковят болката. Колко е важно да вложим болката ни в Църквата. Откъдето и да идва. От болест, скръб, клевета, бедност, каквото и да имаме. И да придобием особена връзка с Честния Кръст, в който е съсредоточена всесветостта на нашия Господ Иисус Христос и я предава на тези, които Му се покланят в покаяние със смирение и болка. Това усетила душата на Николай и отишъл на Голгота, при Честния Кръст на нашия Господ, за да получи вдъхновение и просветление. И къде го довело това поклонение? До един преблагочестив архиерей, чието име издирвам и съм заръчал на хора в Александрийската патриаршия да потърсят в архива. Единственото, което знаем за него, е, че произхождал от о-в Самос. Той го посъветвал, след като го изповядал:

– Детето ми, тази болест е нелечима и агресивна. Трябва да отидеш в място, където има и други с такава болест. В Спиналонга, Крит, не искаш да отидеш. Познавам един свят човек, който живее в Хиос.

Жителите на Хиос построили лепрозорий. Кръстоносците го построили през 1380 г., тъй като съществувал проблем с тази болест, а по-късно жителите го укрепили и превърнали в най-добрия лепрозорий в цяла Гърция.

Това е лепрозорият, който построили кръстоносците и след това укрепили управниците на Хиос, който съществува до днес, но за съжаление в руини. И в него бил един Божий човек, свети Антим Ваянос, който станал ефимерий на прокажените. Ето тук се вижда неговата величествена осанка.

Чуйте само какъв духовен произход имал. Той бил духовно чедо на свети Пахомий Хиоски. Свети Пахомий имал две духовни чеда, които са светци – св. Антим и св. Нектарий Егински. Св. Нектарий бил с хиоски произход. И когато бил учител в Хиос, в селото на родителите си, посетил Пахомий, който го постригал за монах. След това отишъл в Александрия и неговото изгнание е известно, но поддържал кореспонденция със св. Пахомий до успението на светеца, който, ако не греша, починал през 1905 г.

Духовно чедо на свети Пахомий бил и Антим Ваянос, който също произхождал от о-в Хиос. Той се разболял, не останал в манастира и свети Пахомий му дал благословение да слезе в маслиновите насаждения на семейството си, където направил своята постинца. От време на време се срещал със свети Пахомий, който го наставлявал. И когато св. Антим чул, че съществуват тези отхвърлени хора, прокажените в лепрозория в Хиос, предпочел да стане техен ефимерий, да ги ръководи, да ги насърчава, да ги организира, и така се превърнал в душа на прокажените. И по неведомите Божии тайни, никога не се разболял от проказа. Говорим за невероятна святост.

Старецът Евмений ми каза, че св. Никифор говорел: „Поне пред очите ми о. Антим, докато беше жив, изцели 43 бесновати“. Такава святост имал.

Прокажените били разпнати хора, много бързо придобивали усещане за благодатта, чувствали в сърцето си присъствието на Светия Дух и молитвата им притежавала сила. Един разпнат човек е възкръснал човек, ако оползотвори своя кръст. С такъв наставник изключително много прокажени в Хиос укрепнали в своята молитва. Мълвата за свети Антим бързо се разпространила из цяла Гърция. Кипърски свещеник през онази епоха бил обсебен от зъл дух и за да се изцели, отишъл при св. Антим Ваянос да му прочете молитви.

Този добър архиерей от Александрия, който споменах преди, изпратил младия Николай с писмо при св. Антим. Взел кораб от онази епоха и след като потеглил от Александрия, стигнал до Чешме, което се намира малко по-горе от Смирна (Измир). Там. в бреговете на Мала Азия, св. Антим очаквал Николай. Прави ми впечатление милосърдието на свети Антим, както четем в притчата за блудния син, където баща му излязъл от родния дом да приеме сина си, така свети Антим излязъл от Хиос, за да посрещне ранената овчица на Христос. Завел го в Хиос. Управниците на Хиос имали закон, според който само обитател на острова може да бъде приет в лепрозория. Св. Антим събрал пари, за да построи женски манастир, но със събраните пари отишъл и платил, за да бъде приет този млад човек от Крит, защото свети Антим с неговия дар на прозорливост виждал бъдещото развитие на Николай. Приел го в лепрозория, научил го на молитва, на духовната аскеза, за да може да посрещне болките.

Нещо, което липсва в книгата, която написа нашият брат в Христа отец Симон, (книгата за живота на св. Никифор Прокажени от отец Симон Светогорец е издадена на български език от Ангел Бончев – бел. ред.) са болките от проказата, които много пъти ми описаха прокажените в инфекциозната болница в Егалео. Тогава още не било открито лекарството срещу проказата. Самият старец Евмений ми казваше, че болките са такива, сякаш ти забиват високо в гърба желязна вила и ти свличат плътта. Да не говорим, че всички крайни членове, пръсти, нос, уши, навсякъде, където има мека тъкан, започват да се увреждат с непоносими болки и с толкова голяма смрад, че човек не може да приближи. Освен страхът, че болестта е заразна. Лекарство се появило след Втората световна война. И днес хора се разболяват от проказа, но тя лесно се открива и лечението протича леко.

През 1914 г. Николай пристигнал в Хиос. Св. Антим виждал духовното му напредване и Николай го помолил да стане монах.

Има един хубав израз, който ми каза един Божий човек, жив е, няма да кажа името му. Когато му казах: Разболях се, болят ме нозете ми и се затруднявам да служа Литургии, той ми отговори:

Е, завърти копчето!

– Какво имаш предвид да завъртя копчето?

Той ми каза:

– Какво направил св. Никифор, когато му казали, че е прокажен? В началото бил унил, обзела го паника, изпитал болка, но след това св. Антим му помогнал и завъртял копчето и казал: „Голям кръст, голямо възкресение! Боледува тялото, обновява се душата! Стига да преобразя болката в молитва! Да я преобразя в разпване в Христос.“

Когато по-късно съобщили на самия старец Евмений, че е болен от проказа, той от радост паднал от леглото.

Попитах го:

– Господи помилуй! От радост?

– Да, от радост!

– Защо?

– Защото голям кръст – голямо посещение Божие, голямо възкресение! Казах Му: Христе мой, не съм достоен да понеса такъв кръст! Благодаря Ти изключително много, че ми оказа чест!

Николай, впоследствие св. Никифор, не казал така. Защо? Не бил монах. Когато бил поразен от болестта, бил 16-годишен младеж. Искал да живее, тогава нямал един Антим до него, който да му завърти копчето към Христос. Затова е велико нещо какъвто и кръст Бог допусне при нас, да имаме човек, да имаме Антим, който да ни завърти копчето към Христос. В противен случай скърбите, депресията и да не кажа и отчаянието – да не бъде – ще ни съпровождат.

От Николай се преименува Никифор. Тук виждате и двамата.

Свети Антим, величествен, архимандрит, с кръста, който благославя и освещава. И вижте до него този беден калугер. Св. Никифор през първите години от монашеския си живот. Виждате, че пръстите му още са на мястото си. Лицето му е лице. Вижте и свети Антим, който седи с бастуна. Ето как само за няколко години болестта обезобразила този човек, който видяхте преди като младеж в Александрия.

Има и един портрет, който бе открит през последните години от о. Симон, да е жив и здрав! Този портрет е от пострижението на светеца, може и да е малко след това, защото лицето му започнало да става по-удължено. Този портрет за мене е много важен – защото исках да направя една икона на свети Никифор, но да напомня не за младежа от Александрия, младия, здрав и красив, нито да е изобразен с обезобразено лице от проказата.

Казах на нашия иконописец о. Амвросий да нарисува иконата и му дадох и книгата за светеца. Тогава не съществуваше тази фотография, не я знаехме. Вижте колко хубаво изобрази светеца.

Докато върху корицата на книгата (от о. Симеон) иконописците, които са много добри, от Света Гора, всъщност взели лика на Николай от Александрия и прибавили расо и брада.

О. Амвросий искаше да отпечата върху лицето болката, аскезата, човека, който се преобразил в Иисус Христос и е оцърковил болката. И без да има портрета пред себе си, нарисува иконата и по-късно, когато видях този портрет, останах удивен особено от очите. Същите очи.

Светецът се явил на хора, които се обадиха и ми казаха, че имал същия образ с иконата.

Когато една икона се изрисува с голяма болка и молитва, тогава се отпечатват много значими елементи дори от земния живот.

Преди няколко години ми се обади един приятел, владика, и ми каза:

Утре ще се подложа на операция и ще бъде много тежка. На никого не съм казвал. И понеже ти се доверявам, искам да се помолиш за мен. И искам да се помолиш на свети Никифор, който обичаш и ти се пада (духовен) дядо.

Казах му:

– Добре, владико мой! Утре ще пратя светеца при теб!

На другия ден влезе в операционната. Отправих молитва пред тази икона, която имам в канцеларията ми, помолих светеца и му казах спонтанно, както бяхме научени особено от стареца Иаков Цаликис:

– Много те моля, светецо мой! Този владика е от Крит, от едно и също място сте, върви и го подкрепи утре в операцията, дръж ръцете на лекарите и ги направлявай!

Само това. След 4-5 дена владиката се съвзе от операцията, обади ми се и какво ми казва:

– Лекарите ми сложиха упойка и през цялото време, докато те правиха операцията, виждах свети Никифор, но не го виждах с образа от иконата, която е върху корицата на книгата, а от иконата, която вие направихте.

Казах си: Виж светците колко са смирени.

Свети Никифор останал заедно със свети Антим цели 43 години. През 1947 г. била открита ваксината на Хансен, проказата вече не поразявала прокажените и мнозина от тях се върнали по домовете си. Но и тогава имало трагични сцени. Хората се завърнали в селото си, но ги прогонили оттам, защото съществували предразсъдъци. Отишли в дома си и намерили жена си омъжена за друг. Докато следвах право, имаше закон, който гласеше, че прокаженият автоматично получава развод от своя/та съпруг/а. С други думи, проказата бе причина за развод. Това бе още една болка. Прокажените ми казваха: „Отидохме си от острова ни и ни изгониха. Дойдохме си обратно в болницата и казахме: Тук ще умрем! Заедно с останалите прокажени.“

Когато бе открито лекарството, старец Евмений още бе монах Софроний. И какво направил? Как да не се освети този човек? От една страна, останал, за да се грижи за стареца си Никифор, защото, както ще кажем по-късно, св. Никифор пристигнал при него в Егалео. От друга страна, виждал цялата болка на прокажените, не само телесната, а душевната, отхвърлянето от обществото. Затова казал: „Въпреки че бях изцелен – и станал по-късно свещеник и не му останало никакъв белег – ще остана в лепрозория, за да служа на прокажените!“ Разбирате колко голяма жертва било това от негова страна. Той жертвал своя манастир, т.е. своя избор, където като монах избрал последования, бдения, пости, да има духовник, жертвал всичко, за да служи на прокажените.

През 1957 г. закрили лепрозориите в Хиос и в Спиналонга и събрали всички прокажени от цяла Гърция извън Егалео, в областта, която се нарича Света Варвара, където бил построен не лепрозорий – станали по-благородни – и нарекли зданието болница за инфекциозни заболявания. Там отивали не само прокажените, а всички болни със заразни болести.

По-късно, когато се появи СПИН, през първите години предизвикваше паника. Пращаха всички болни от СПИН в инфекциозната болница. Тогава ние бяхме студенти и се отнасяхме към всичко това с малко чувство за хумор. Отивахме при стареца Иаков и му казвахме:

– Появи се една нова болест, която се казва СПИН (AIDS).

Старецът Иаков имаше голямо чувство за хумор. И следващия път, когато отидох да го видя, ми каза:

– Знаеш ли, дойде един човек да се изповяда с тази болест, която ми каза.

– Каква болест? – го попитах.

– От това Ендзи.

После разбрахме, че Ендзи е СПИН (AIDS – Ейдс).

По-трогателен бе старецът Евмений, който не бе старило, а патило (от проказата). Заведоха при него първите болни от СПИН, отчаяни млади хора. Всички прибягваха към стареца Евмений и вече трябваше да утешава и насърчава не прокажени, а млади хора с тази нова болест. Той самият не беше чувал за нея.

Един ден отидох и го намерих да приготвя кафета за четирима младежи, болни от СПИН. Отидох вътре да му помогна в кухнята. Каза ми:

– Направи кафетата, отвори и Fanta – любимата му напитка – донеси ми каквото има в хладилника, сирене, маслини, хляб, сухари от Крит, защото чедата ми имат от тази нова болест.

И в един момент, както наливаше кафетата, го чух да казва:

– Стига вече, Христе мой! Стига вече, Христе мой! Дотук да бъде, Христе мой, болката на хората!

Как се отнасяше към СПИН един разпнат, един състрадаващ човек!

Отишъл там като монах, 24-годишен, но нямал старец. Сам служил 5 часа на ден. Игуменът на манастира Дионисиу – Петрос ми се обади и ми каза:

– Бре, Неофите, този твой старец тук зорлем ще стане свят! Пет часа служба на ден и в големите общежитийни манастири на Света Гора не правим това!

И бил сам. Отделно се молил с броеница в килията си. Но до 1957 г. бил сам и се молил: „Христе мой, прати ми един човек, да ми каже дали съм прелъстен.“ Виждал Ангели, виждал демони, виждал Христовата светлина. Някои му казвали: „Прелъстил си се духовно.“ Затова той молил Бог да му прати един човек. Христос чул молитвата му и му пратил свети Никифор. Св. Никифор донесъл и едно писмо от неговия старец – свети Антим, който пишел, доколкото помня: “Обични ми отче Софроние, пращам ти едно съкровище, за да те поучи на вяра и молитва. Оползотвори това съкровище и ти ще станеш опитен монах, както о. Никифор е опитен монах.“

Наистина, от 1957 г. до 1964 г. седем години бил неговата и дясна, и лява ръка. Защо? Болестта напреднала много при свети Никифор и му съсипала нозете, трудно се движел, напълно ослепял, сладкозвучният му глас започнал да отслабва. Разбирате, че един прокажен, сляп, полупарализиран човек имал нужда от помощ. Старецът Евмений се грижел да му обува обущата, да му облича расото, да ходят всеки ден на службата. Свети Никифор знаел византийско пеене, бил много добър псалт, изричал повечето псалми наизуст. Научил всички апостолски четива наизуст и ги изричал. До него старецът Евмений се научил на монашески живот.

Вчера ми пратиха имейл от Америка. Открили кореспонденцията между свети Антим и свети Никифор. Когато св. Никифор отишъл в лепрозория в Егалео, неговият старец продължил да си кореспондира с него и му пращал писма. Тези писма бяха открити. И ми направи впечатление, че подписът на свети Никифор е много добър, по-скоро е диктувал на стареца Евмений, защото разпознах почерка на о. Евмений.

През 1959 г. в Хиос починал свети Антим – старецът на свети Никифор, известен като голям светец и затова Вселенската Патриаршия много бързо го канонизира. Паметта му се чества на 15 февруари. По-късно бе канонизиран и свети Никифор.

Когато ходехме в лепрозория, старецът Евмений държеше мощите му в едно сандъче в съседна килия. С голяма простата ми казваше:

– Тук държа стареца ни!

Ние отивахме и отваряхме сандъчето, което бе от желязо. Само какво благоухание излизаше от останките на един прокажен! Това благоухание се подчертава и в тропара му и е „запазена марка“ на много светци. И не само на мощите на свети Никифор, но и книгата, която написа о. Симон. Това колко хора повярваха в светостта на свети Никифор не само от прочетеното, но държейки я и четейки молебния канон, веднага усетили благоухание.

Това се случи с много хора. Когато се разболя игуменката на манастира „Свети Николай“, Орундас – Юстина, и отидох да видя монахините, които имаха много голямо изпитание през онези дни, ми донесоха трогнати частица от мощите, които им подарих в една хубава мощехранителница. От мощите не само излезе благоухание, а замироточиха. Едри капки миро се появиха на повърхността. Казах им:

– Сестри, не се бойте! Свети Никифор е с нас и ще ни укрепи!

И тази година посетих старческия дом в Перистерона. По съвпадение го посетих в деня, в който се честваше паметта на свети Никифор – 4 януари. Говорихме с управителката да построим един параклис. Старческият дом се казва „Свети Антоний“ и е нормално и храмът да носи това име. Но Перистерона има стар параклис, посветен на свети Антоний. Управителката ме попита: „На кой светец да го посветим?“ И чух в мен: „На свети Никифор.“ След това влязох в автомобила и попитах шофьора: „Ама какъв ден е днес?“ „Днес е празникът на свети Никифор.“ Ние не служихме сутринта, защото през последните две години правим бдения и идват много жители на (селото) Акаки, особено млади, които почитат свети Никифор.

Така в нашата митрополия по Божия благодат, почти завършихме архитектурните планове, в Перистерона ще имаме голям параклис, посветен на свети Никифор Прокажени, за нуждите на старите хора, но и за персонала и всички поклонници, които обичат светеца. И наистина в Кипър светецът е обичан по цялата длъж и шир на страната.

Прави ми впечатление нещо, което не се споменава в житието на свети Никифор. През 1961 г. старецът ни Евмений помислил, че е станал свят, минал му горделив помисъл и така бил обсебен от зъл дух, от който по-късно се избавил. Колко важно е да имаме смиреномъдрие. Затова старецът Евмений ни забрани да съдим, нито за добро, нито за зло. И му казах поговорката: „Ах, геронда, който се опари с прясно мляко, духа и киселото (парен каша духа)!“ Той усетил какво означава ад с обсебването от злия дух и затова винаги бодърствал да не съди, нито да осъжда, нито да се възгордее. На всичко това го научил свети Никифор.

Свети Никифор имал много силно духовно зрение, въпреки че бил почти сляп. С него виждал изкусителя, който отивал и влагал помисли, похоти, мисли в другите християни, в болните, в медицинските сестри или в лекарите. Имал такава власт над нечистите духове, че викал демона да дойде пред него и му казвал: „Мерзавецо, за какво отиде и вложи помисъл в еди-коя си медицинска сестра? Похот в еди-кой си болен? Гняв в трети? И му нареждал да не идва повторно. Не им стига кръстът на болестта, не им стига търпението, което проявяват, и ти идваш да ги изкушаваш? Да не си минал повторно оттук!

Имал такава власт. Въпреки това, когато неговото духовно чедо било обзето от зъл дух, за да не го помислят за свят, казвал: „Не съм достоен. Заведете го в Крит да му прочете молитви о. Никодим в манастира Кудума.“

Друг случай. Бях студент по право и отидох на поклонение в Света Гора. Празнуваше Хилендар, известният сръбски манастир. Свършихме бдението и отидохме на трапезата. Седнах до един монах, който ми каза:

– Кипърец ли си?

– Да.

– Къде пребиваваш?

– В Атина.

И започнахме разговор за това къде се изповядвам. Това бе о. Гервасий от Симонопетра, вече покойник, много добър монах, почина млад.

Той ми каза:

– Ходиш ли в лепрозория в Егалео?

– Да.

– Ама имаш за духовник о. Евмений?

– Да.

– Там живя о. Никифор.

– О. Евмений ни разказва много истории (с него).

– Сварих го – ми каза – когато бях в неделното училище. Учителите ни, които тогава бяха членове на църковните организации, ни водиха да насърчим и вдъхнем кураж на болните, да извършим и ние християнска дейност. И отивахме и падахме от облаците! Там срещахме радостни, молещи се хора, във всяка стая – с очите си го видях – имаха библиотечки, с Добротолюбието, Евергетиноса, св. Исаак Сириец, житията на светците. Книги, които дори и богослови научиха по-късно, че съществуват. Прокажените ги знаеха. От кого ги бяха научили? От свети Никифор, който ги научил от свети Антим, казвал ги на стареца Евмений и той ги предавал на всички болни.

Така работи Свещеното Предание.

– Ходихме и ние – каза о. Гервасий – да изпеем една християнска песничка, да занесем малко сладки, да ги насърчим, но накрая прокажените ни преподадоха Православието.

– Какво имаш предвид?

– Когато отидохме при о. Никифор, той ни попита: „Деца мои, как се молите?“ Казахме му някакви, емоционални, импровизирани молитвички. И той ни каза: „Не така, деца! Да казвате „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ „Пресвета Богородице, спаси ме!“, „Богородице Дево“, „Достойно есть“, но преди всичко да имате покаяние и след това да се молите.“ Никой никога не ни каза какво е това покаяние, никога не чухме, че съществува молитва на ума, че съществува броеница, че съществува молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Научихме го от този прокажен човек, почти сляп, почти парализиран, отец Никифор.

Да не забравя едно страшно събитие. Менико и Акаки имат привилегията да са първите села в целия свят, в чиито храмове е изографисано това събитие. Един ден о. Евмений, Софроний се казвал тогава, сложил свети Никифор да легне. Било много студено, зима, сложил една печка и о. Никифор му казал:

– Чедо мое, преди да тръгнеш, изключи печката!

– Добре, геронда, да бъде благословено!

Отишъл в килията си. И там, молейки се, му дошъл помисъл дали наистина изключил печката. И понеже помисълът постоянно го безпокоял, си казал: Ще отида и внимателно без да го събудя ще изключа печката, ако работи. Отишъл. Говорим за парализиран и сляп човек. Старецът Евмений отворил лекичко вратата, за да не го събуди, мислейки, че свети Никифор спи. И какво да види?

Свети Никифор издигнат 1.5 м във въздуха над леглото, сред голяма светлина да се моли с вдигнати ръце към иконата на Света Богородица. Старецът останал удивен. Затворил внимателно вратата, за да не безпокои светеца в съзерцанието на нетварната светлина. Отишъл в килията си, коленичил и първо казал: „Прости ми, Боже, че влязох в това общуване, което имаш с моя старец!“ И след това – ми каза старецът – ме обзе такава радост, която на вълни изпълни цялото ми тяло и казвах: „Христе мой, при този велик светец ме изпрати?! И го доведе да бъде мой учител! – както се молил в молитвата си: прати ми един учител да ме поучи – аз за човек Те помолих преди, и Ти ми прати светец!“

От всички събития това за мене бе най-хубавото и си казах, че когато намеря един добър иконописец, ще го накарам да го изпише. И когато в Менико изографисвахме храма – по Божия благодат изографисването приключи – казах на Антоний, който е руснак, да го нарисува.

Псалтът Йоргос бе болен и на умиране. Децата му дойдоха и им казах да направят една икона на свети Никифор. Посещавах Йорго в болницата. Болестта го порази там, където бе неговата сила и радост – в гласовите струни. И му казах: „Христе мой, ако речеш да удариш, удряш в центъра!“

Знаех, че свети Никифор бил добър псалт, както и нашият Йорго, който бе загубил гласа си и с трахеотомия. Чудех се каква книга да му занеса да чете там. Реших да му занеса книгата за свети Никифор. Какво бе станало?
Предишната вечер казал на жена си:

– Утре ще дойде Никифор.

Мария, жена му казала:

– Кикският владика Никифор?

– Не. Един друг Никифор ще дойде. Не знам. Чух завчера в съня ми, че утре ще дойде при мен Никифор.

И на другия ден отидох и му занесох книгата за свети Никифор. Веднага щом я видя, той и жена му заплакаха.

– Ето го Никифор, който дойде! А ние мислехме, че ще е владиката!

И му казах:

– Приятелю Йорго, ако светецът иска, може да те излекува. Може да не оздравееш телесно и свети Никифор да те съпроводи във вечния живот.

Той отговори:

– По-добре второто!

Беше умен човек и избра вечната духовна полза. След няколко дена почина.

Децата му помнеха това и платиха за изработването на иконата. Така на 4 януари тя се излага за поклонение.

Светците със своя живот вдъхновяват и нас да не водим един злочест живот, където да ядем и пием, защото утре ще умрем! Само по този начин, ако житията на светците ни вдъхновяват, животът ни има смисъл, има благодат, има радост.

Да споделя още нещо много хубаво. Когато отново о. Евмений влязъл веднъж в стаята на свети Никифор, го намерил да се моли и да казва покайна молитва:

– Христе мой, прости на мен, лъжеца! Христе мой, прости на мен, блудника! Христе мой, прости на мен, крадеца! Христе мой, прости ми на мен осъждащия, злословeщия, гневливия, който огорчавам ближните си!

О. Евмений нищо не казал. На другия ден, когато се хранели заедно, му казал:

– Геронда, вчера те чух как се молиш. Каква бе тази молитва, която отправяше?

– Това е покайната молитва.

– Добре, геронда, не е ли крайност? Кога свари? От 16-годишен си прокажен, кога свари да блудстваш? Кога свари да откраднеш? Кога свари да убиеш? Защо казваш тези неща?

– Защото, детето ми, може да не съм ги извършил, но ги помислих! И в Евангелието Христос ни казва, че дали с мисли, с думи или с дело, е почти едно и също. И ние познаваме един светец като свети Антим, който бе по-строг с нас. Затова е добре в молитвите ни да обвиняваме себе си.

Само така човек стига до покаяние, което го води до милосърдие, милосърдието го води до състрадание и състраданието до святост. Няма да чуете светец, който нямал покаяние, милосърдие, състрадание към своя ближен. Свети Никифор ни поучава на това.

Веднъж старецът Евмений бил сам, било много горещо, имало много комари, донесли му препарат и той започнал да пръска с него. Цялата килия се изпълнила с тази отрова. Той се приготвил да влезе вътре да спи. Смъртта му била сигурна. Сякаш влизаш в пещ с отрова. „И веднага щом легнах – разказва – и ме унесе първият сън, виждам свети Никифор да ме хваща за раменете и да ме изхвърля от стаята. И ми казва: „Детето ми, какво правиш?! Ще умреш! Не го ли разбираш? Не влизай повторно вътре!“

Ако си баща, имаш грижа за детето си. И след смъртта го ръководиш. И му казал:

– Да не се излъжеш да влезеш вътре! Отвори и вратите, отвори и прозорците!

Отново старецът Евмений разказва: „Бях разстроен изключително много, нещо беше станало, сърцето ми почерня, бях наскърбен и седях, плачех, чувствах се отчаян и казвах: Къде си, отче Никифоре, ти ми бе опора, вдъхновение и утешител и сега останах сам и се мъча.“ И както мислех така, почувствах една ръка върху главата си да ме гали. Обърнах се нагоре и какво да видя? Починалият о. Никифор. И ми каза: „Отче, не се разстройвай много, не бива така, ние имаме Светия Дух, не бива да се разстройваме прекалено.“ И докато ме галеше, все едно повей влезе в сърцето ми и нарастваше, нарастваше, нарастваше, притеснението изчезна и дойде радостта на Светия Дух.

Ето как Божиите хора общуват помежду си и предават сила, вдъхновение и благодатта на Светия Дух, което е най-важното. Както казахме, нито отците ни, нито майките ни няма да ни оставят, стига да са праведни. Праведниците вовеки ще бъдат живи. Ние може да не сме достойни да имаме такова застъпничество, както светият старец Евмений, когото свети Порфирий „наричаше скритият светец на Атина“. Когато свети Порфиий щеше да замине за Света Гора, за да почине там, когато духовните чеда му казаха: „Къде да ходим? Ще ни оставиш сираци?“, повечето от тях ги прати при стареца Евмений, който бе наследник на преп. Пахомий, на свети Нектарий, на свети Антим, на свети Никифор.

Това е дивният живот на свети Никифор.

Наскоро двама човека от митрополията се разболяха лошо. И аз бях болен през онези дни и не можех да изляза. Игуменката на манастира „Свети Николай“, Орундас, понеже не е старило, а патило, ми каза:

– Ще отида да видя болните! – тя е обща позната.

Казах й:

– Не отивай сама! Вземи с теб за компания и свети Никифор. Вземи мощите да прекръстиш болните!

Отиде. Единият бе в болницата в Никозия, другият в друга болница. Тя отишла във втората. Веднага щом влязла в стаята на Анастас, мощите заблагоухали и благоуханието изпълнило не само стаята, а целия етаж. Медицинските сестри дошли и питали: „Какво ухае така? Донесохте парфюми тук?“ „Не, донесох това.“ И им показала мощехранителницата, дошли всички и се поклонили. Същото станало, когато отишла и в болницата в Никозия.

Виждате как Бог устройва тези неща, които описахме, за да ни покаже, че имаме отци, имаме майки, които се грижат за нас, не само за да ни излекуват от телесните болести – няма всички да оздравеем, няма при всички да станат чудеса, но всички трябва да живеем чудото на нашето душевно и духовно изцеление. Тоест, покаянието и редовното причастяване, милосърдието и състраданието. Така ще бъдем истински чеда на свети Никифор.

Ето това е една икона, която наскоро завършихме. Върху нея са изобразени свети Антим Хиоски, в средата е свети Никифор и вдясно е старецът Евмений Саридакис, който не е канонизиран, но за нас е един съвременен светец и скоро ще стане и за целия свят.

Отидох при стареца Евмений преди ръкоположението ми за епископ. Старецът бе на легло в болницата „Евангелизмос“ и отидох да взема неговото благословение. Пратих и о. Михалис от Перистерона, тогава бе млад и също се подготвяше за ръкоположение. Казах му:

– Сине мой, след като ще ходиш с жена си – току-що се бе оженил – на меден месец в Атина, върви да видиш един светец!

И отиде и се запозна с моя старец Евмений. И ми каза:

– Веднага щом излязохме навън, плакахме с жена ми половин час и не знаехме защо плачехме.

Казах му:

– Това е действието на светостта, един от начините да почувстваш светостта са сълзите.

Казах на стареца Евмений:

– Геронда, благодаря ти за всичко, моли се винаги за мен, защото трудностите сега започват, когато станах епископ!

– Винаги ще бъда с теб!

– И каквото и да се случи с теб, ще дойда!

Имах предвид погребението му.

И какво ми каза?

– Искаш и искам, но няма да можеш.

– Защо?

– В деня на погребението ми ще приемеш високопоставен гост и няма да можеш да дойдеш. Аз ще идвам да те наглеждам.

Денят на погребението му бе 24 май. Тогава се чества паметта на свети Кириак Еврихуски и архиепископията реши да приема в Евриху покойния вече Александрийски патриарх Петър. Беше на официално посещение в Кипър и в онзи ден бе планирано посещение в Морфоската митрополия. И старецът ми го предсказа една година по-рано.

Миналата година, след 18 години, реших да отида да видя Крит, който роди всички тези значими хора – свети Никифор и светия старец Евмений, които са за мен най-голямото благодеяние заедно със стареца Иаков Цаликис. Реших да отида да отслужа Трисагий на гроба на стареца ни Евмений в родното му село Етия. Направих го. Върнах се в Атина много уморен и казах на човека, при който бях отседнал, на моя приятел Андрей, да не идват хора утре. Да остана да поспя малко. Сутринта чувам викове. Андрей говореше по телефона:

– Госпожо, не става, много е уморен!

След като вече бях буден, му казах:

– Андрей, кой е?

– Една непозната госпожа, която казва, че звъняла в митрополията в Евриху, казали й, че си в Атина и трябва да се срещнете.

– Дай ми телефона.

Каза ми името си и аз й казах:

– Защо трябва да се срещнем?

– Не ме ли помниш? – ми казва.

– Не.

– Преди 25 години дойдох от Германия, заведе ме при стареца Иаков Цаликис и се изповядах.

– Ама заведох много хора, как да помня!

– Попитах стареца Йаков: „Да идвам ли при теб да се изповядвам? Той ми каза: „Не, аз ще си тръгна скоро. Да не останеш сирак.“ „Къде да отида?“ И ми каза: „Попитай дякона, той знае и ще ти каже.“ Попитах те: „Дяконе, къде да се изповядвам?“ И ти ми каза: „Да ходиш при о. Евмений в Егалео.“ Тогава ми направи най-големия подарък на живота.

Повярвайте ми, не помня нищо от това, което тя ми каза. Изповядвала се при стареца Евмений до неговата смърт през 1999 г. Малко преди да почине й казал: „Искам молитвите, на които те научих, да ги четеш докато си жива в апартамента си в Атина.“

Казах й:

– На какви молитви те научи?

– На реда, който, който старецът Евмений спазваше.

– Ама пет часа?

– Е, пет часа! Сама жена съм. Какво искаш да правя в един апартамент? Чета службите, както о. Евмений правеше.

Казах си: Атина винаги е имала тайни подвижници. И какво ми каза?

– Тези дни, владико, в които ти си в Крит, чувах гласа на о. Евмений да ми казва: „Бастуна на свети Никифор го дай на Морфоския митрополит!“

Казах й:

– Господи помилуй! Имаш бастуна на свети Никифор?

Когато светият старец Евмений бе жив, всички отивали и той им давал по нещо. Понеже знаел кога ще умре. Някой дори го попитал:

– Геронда, кога ще си заминеш от този свят?

И той му казал:

– Е, май (месец) ще е. 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23. Хм, не виждам по-нататък.

На 23 май почина.

Той казал на жената: „Ще вършиш службите, които вършех, и ще ти дам за благословение две частици от мощите на свети Никифор и бастуна му. Ще дойде време, когато ще те известя и ще ги дадеш другаде.“

И тази сестра в Атина, защото за сестра се касае, живее в един беден квартал, вече е старица, отделя пет часа за служба, се обадила в митрополията и й казали, че съм в Крит.

– В Крит?

– Отиде да отслужи Трисагий.

– На кого?

– На о. Евмений.

– Затова чувам гласа му!

Аз й казах:

– Сестро, защо ти да идваш? Ще ми дадеш мощи и бастуна на един светец и ще ми ги носиш? Аз ще дойда при светеца, не светецът да идва при мене!

– Не!!! – извика в телефона. – Няма да дойдеш в грешния ми дом! Аз ще дойда и ще те намеря! Кажи ми къде си!

Казах й къде съм. Тя дойде, донесе бастуна на светеца, донесе ми две частици от светеца и за тях направихме мощехранителница в старческия дом в Перистерона.

Виждате, че в живота ни има окръжност. В центъра е Христос и около Него като светли звезди са светците, които ни пращат тяхната светлина и сила. Не се обезсърчавайте, каквото и да стане, не сме сами. Имаме Бога за Баща, Света Богородица за Майка и светците за братя на небето, които се грижат за всички нас!

Автор: Неофит, митрополит на Морфу

Превод: Константин Константинов

Източник: https://www.youtube.com/